Не искам да споря. Още по-малко с довчеращните експерти по ядрени реактори, станали за нощ туроператори. Във Facebook естествено.
Искам обаче да ви споделя, уважаеми читатели, че съвсем наскоро четох публикация на познат, който нахули вкупом курортите по Черноморието. А все там почива (от снимките му личи). Следват малко цитати, представени без редакторска намеса: "Аман от тия чужденци на плажа, по-нахални са от нас", "30 лева за шатра ли бе?!! Мятам се ей тук за без пари хаха!", "Нека ви, дано хотела ви е празен винаги"... И така нататък.
Това е, мисля си, една особена психология на отрицанието. С което лежиш върху пластмасов ковчег, покрит още с чуждия пясък. И петна от недоволство, разбира се, към ментата. Пече - мрънкаш! Тече - дрънкаш! Релакс при хитрия бачо с чадърите. До битума.
Да сипеш клевети върху това, от което не можеш да избягаш - безкрайно типично. И не става дума само за дълбоките щети в собствената ти глава. Иде реч за нещо, което е по-голямо от теб. Нещо, което е част от теб. И въпреки теб. Но винаги е по-лесно да махнеш с ръка, отколкото да се наведеш за мръсната чаша до кърпата ти.
Отвъд това проблемът, генералният проблем, събира тихомълком такси от всички ни. Проблемът с присвояването на пространства, които принадлежат само на природата. И докато воюват с различни кокошкарски методи за нейното "опазване", все повече туристи я търсят там, където тъкмо тя е неприсвоена. Където вирее в и за себе си. Ще я търси и този, който я отрича, докато седи в алкохолен делириум върху нея.
Природата, която е по-умна от ‘ядрените туроператори’, от палатките и караваните, от заградения на плажа паркинг, от всички присвояващи, ще е последният ни концесионер.
Който винаги печели! Не ли?!
Автор: Румен Скрински
