Текстът съдържа спойлери, на чист български – подсказки. Ако не сте гледали „Жокера“, не четете нататък. Ама ваша си работа.
Време е за война. Не го ли виждате? Може би сте приспани от голямата си заплата от хиляда и петстотин евро?
„Аз имам само негативни мисли.“ - казва Артър, но никой не го слуша. Дори психологическият му съветник. „Тежки времена“ – отговаря му тя, но не може да му помогне. Никой на никого не може да помогне. Нещата са объркани по начало. По улиците на града са плъзнали суперплъхове и няма супергерой, който да се справи с тях. Плъховете символизират онези безскрупулни психопати, които си разпределят баниците на властта във всяка една държава в 21 век. Векът на лицемерието. В новините няма абсолютно нищо друго освен пропаганда. В образа на Жокера филмът надскача схематичното комиксово звучене. Хората са гневни. На хората им трябва такъв филм и такъв образ, за да излеят гнева си. За да изпуснат вентила поне в киносалона. Комиксът назовава проблема – пропастта между бедни и богати. Да отидем над комикса – проблемът е между лъжците и хората, които искат да живеят честно. Между лицемерците и унизените от тях.
Не става въпрос за това, че не познавам хора като Артър на живо. Вие може и да познавате. Повечето мои близки и познати са като пчелите, не като мухите. И нямат само негативни мисли. Но в този филм става въпрос за гнева на героя. Гняв, който разбирам. И понякога споделям. В началото той е обуздан от лекарствата, от стремежа му да живее като другите, колкото и да му е трудно. Той е лабилен, свръхчувствителен, не е обикновен маниак и шизофреник, както прочетох на много места. У него лудостта не се отключва от самосебе си, не изпада в кризи просто защото е увреден. Няма самоцелен садизъм и не може да бъде обвинен в абсолютно нищо от първата до последната секунда. Той просто реагира. Наистина, не всеки реагира така. Но не всеки е романтически герой, един на сто хиляди е такъв. Един на сто хиляди върви срещу течението. Като Дон Кихот.
Това е същият разказ за рицаря. Или антипода му. Артър е всъщност Артур, рицарят на кръглата маса в съвременен изкривен вариант, пие 7 различни лекарства, които да поддържат психиката му в поносимите граници на лицемерието. Сигурно всяко от лекарствата е насочено срещу някой от седемте смъртни гряха. Клоунът е огледалото на рицаря, реципрочната му стойност, знаменателя на числителя. Рицарското се дели на клоунското. Един от филмите за Батман се казва „Черният рицар“. Рицарят вече не може да бъде просто доблестен и честен герой, който въздава справедливост. Той е преформатиран и трансформиран към съвременните условия на абсолютна лъжа и разпаднало се общество.
Обществото не сработва, между хората вече няма никаква връзка, вече не е общ-ество, защото нямат нищо общо, майката в автобуса има право да направи забележка на непознатия да не разсмива детето ѝ, но това е показателен момент как всички в автобуса сме толкова близко един до друг и в същото време толкова далече. Артър по съвсем наивен и детски начин се опита да създаде контакт с друго човешко същество. Подобно на него, простодушно. Детето се разсмя. И за секунда неговата усмивка озари всичко. Детската усмивка е божествено явление. Но майка му бързо върна нещата на мястото им. Тоест, на не-мястото им в този не-свят.
Какъв клоун може да бъде Артър, какъв рицар? Той не е смел, не е силен, не може да бъде никакъв. Неговите родители допълнително са се погрижили да бъде осакатен. Той няма дори чувство за хумор. Майка му го нарича Хепи. Той е точно обратното на щастлив и весел. Без чувство за хумор светът е обречен. Пуснете си телевизора и потърсете смешното в напъните на сценаристите из разните набедени за хумористични формати. Знаменита е сцената с киното, в което Жокера влиза – прожектират Чарли Чаплин. Той е комик, който винаги може да те разсмее, защото му е останала човещината. Защото има друг вид тъга в него. Друга е била епохата му. Смешното днес е мъртво. Артър е шегоубиец. Обратното на комик. И това е талантът му. Да стига до крайности. Да се радикализира. Но той е жертвата. Катализаторът, а не виновникът за настъпващия хаос.
И ако е вярно твърдението на Умберто Еко, че чувството за хумор ни прави човеци, защото то е отговор на страха ни от смъртта, заложен у всяко човешко съзнание, тук вече говорим за постчовека, за човека след като му се отнеме всичко човешко и вече мисълта за смъртта му е далечна, човекът е радикализиран, човекът влиза в дискотеката в Париж и стреля наред, след това може и да се самоубие, човекът си закичва тялото с взривове и завлича хиляди след себе си в ада. Когато нямаш чувство за хумор, нямаш и страх от смъртта. Още по-ясно – заобичваш смъртта. Искаш я.
Артър прекрачи границата, когато се опита да постъпи като Артур, рицаря. Когато защити жената в метрото. Със смеха си. Без да иска. Беше принуден да ги застреля. Ако нямаше душевно заболяване, едва ли щеше да се разсмее. Ако не се беше разсмял, не се знае дали щеше да се застъпи за нея открито. Едва ли, той е страхлив. Смехът му не е смях. Истерия е.
Философите отдавна са определили кое предизвиква смях. Но единственият пропагандиран хумор в 21 век е подигравката. Да унижиш по-слабия е най-мизерното престъпление. Кого уби Артър – подигравчиите. Какво е унижението на по-слабия? Психопатия. Душевното заболяване на Жокера е единственият възможен отговор на така разпространената вече обикновена психопатия. Кой ще защити трите копелета в метрото? Кой може да каже дори една дума в тяхна защита? Не заслужаваха да умрат, нали. Можеше просто Батман да им нарита задниците. Но светът вече се е радикализирал.
Всъщност, хората вече нямат търпение всичко да приключи. Те няма да живеят, но и потисниците няма да живеят. Време е за война – според рейтинга на „Жокера“. 8.8 от 486546 гласували. Не е много в световен мащаб. Но пък е представителна извадка. Симптом за цялото.
Между другото, историята на Артър и майка му ми напомни на историята за Исмаил и майка му Агар. Но това е малко по-друга тема за личен размисъл.
Автор: Николай Фенерски
