Голямо удоволствие ми доставя писането на ръка. Мисълта е съсредоточена във върха на химикала и след секунда буквичката е изписана, след още две и цялата дума е пред очите ми. Моята мисъл се е превърнала в изписана на ръка дума. В изречение, в текст. Обяснение на идея. Разказ за събития. Описание на външно и вътрешно състояние. Нещо, което може да изтрае дълго, след като моето тяло остарее и си отиде, накъдето му е писано. Тялото ми няма да е тук, но написаното от ръката ми ще е. То може да бъде изгорено, естествено, нищо, че един литературен герой твърди, че ръкописите не горят. То не е и толкова важно, че да заслужава живот вечен. Но има шансове да бъде прочетено от моите пра-пра внуци, ако изобщо такива се родят един ден. И самият процес на писането е бил не само забавление за ума ми, но и нещо, което ме прави повече човек. Развивало е различни страни от характера и съзнанието ми. Правило ме е съсредоточен и търпелив.
Често питам учениците си разни неща, задавам им въпроси – ползвате ли у дома компютър, пишете ли на ръка, примерно дневник или нещо друго, играете ли игри на телефоните си, гледате ли телевизия, кои приложения ползвате най-често. Компютър вече не се използва, смартфонът го замени. От десетина деца едно или две още ползват компютри и то не за учене, а за игри и филми. На ръка почти никой не пише. Не са пращали писмо, написано на ръка, по пощата. Момчетата играят игри на устройствата си, момичетата не, те предпочитат да комуникират. Facebook вече е олдфешън, новата мания е Instagram и Snapchat. Телевизия, разбира се, гледат. Тази демонична, изродска, вредна и мръсна машина е вездесъща и безмилостна. Прави на салата всичко, до което се докопа. Раздробява всяко съзнание. Съсича го, рендосва го, шкури го, издялква го, подиграва му се, яде времето му. А времето е единственото, което имаме. Абсолютно нищо друго си нямаме. Нямаме си ново БМВ, дори да сме си го купили от магазина. Само временно го ползваме, докато ни изтропат сандалите. А това, което сме имали – времето – сме го изгубили в нищоправене и немислене.
В Швеция, Финландия и други напредничави и нагъзничави страни, по които въздишат мнозина, вече новите маймуни ги отглеждат официално в училище. Факт са първите випуски в образователните им системи, които не пишат на ръка. Няма предмети, по които да използват химикалки и моливи за писане. Пишат само и единствено с клавиатура по разни електронни устройства. Натискат копчета. Мажат по екрана. Прекрасният нов свят се задава със страшна сила. Добре, че няма да съм част от него, щото той ще изглежда жалък, мизерен, плиткоумен, тъп и ухилен. И ще си му е наред всичко, няма да осъзнава колко е тъп – толкова ще е тъп. Фината моторика на пръстите ще бъде заличена, а заедно с нея и цели центрове от мозъка, благодарение на които човекът е бил критично мислещо създание. И творящо създание. На фона на тези иновации изостаналото българско образование ще изглежда за един кратък период много по-развито, понеже тук децата поне в часовете още използват ръцете си за писане с химикал върху тетрадка. После и ние ще ги настигнем маймуните. Ако някой някога ми беше казал, че ще се озовем в исторически период, когато ще отречем писането на ръка, нямаше да му повярвам. Че това ще е краят на цяла епоха в човешката история. А може да бъде и край на самия човек. В началото било Словото, в края ще бъде безсловесието.
Как прогресът доведе до регрес – сигурно вече има такъв научен труд, написан някъде по университетите. Натискането на копчета и мазането по екраните ще се окаже ключово за бъдещето на еволюцията. Ще изчезнат граматическите изисквания, защото детето ги усвоява, докато изписва на ръка думите. А когато ги изписва с клавиатура, правилата на езика няма да бъдат запомняни добре и съответно ще бъдат „облекчени“. Опрости ли се граматиката, ще се опрости и мисленето. Да не говорим, че ще обеднее и емоционалният свят на човек, това вече се е случило и се случва пред очите ни. Оцеляват първичните инстинкти като у животните. Щем или не щем, вървим към първосигнален свят.
Перфектната работна ръка за корпорациите.
Не обичам конспирациите. Обичам да се вглеждам във фактите и признаците. А те са такива – вместо да поумнява, човекът става по-тъп – и дори философът-парламентарист Иво Христов няма какво повече да каже по въпроса.
Автор: Николай Фенерски
