Как бързо тече времето! На 10 юни ще отбележим 25 години от първите демократични многопартийни избори след краха на комунизма. Тези избори за ВНС са може би най-уникалният, но едновременно с това и един от най-противоречивите моменти на българския преход в сравнение с другите страни от Централна и Източна Европа. Тогава СДС възприе основната теза, че по този начин се сменя политическата система, а не се продължава започнатата от комунистите „перестройка“, че се създават принципно нови правила за функциониране на държавата чрез разработката и приемането на нова конституция.
Може би ако СДС беше спечелило тези избори и имаше доминиращо мнозинство в процеса на изработване на конституцията, нещата щяха да изглеждат по съвсем друг начин. Но при тогавашното съотношение на силите, седмото ВНС прие една твърде несъвършена конституция, която особено днес, когато вече сме членове на ЕС, продължава да ни създава непрекъснати проблеми. И нещо повече. Забавянето на реформите, от една страна от ограничените прерогативи на Великото народно събрание и от друга – от комунистическото парламентарно мнозинство, остави негативен отпечатък върху цялостното ни по-нататъшно развитие през изминалите 25 години.
И все пак, макар че направихме тази първа погрешна стъпка с „левия крак“, ние успяхме да постигнем най-важните от стратегическите си дългосрочни цели, които преди четвърт век ни изглеждаха като далечни и нереални мечти. Каквито и истерични, и негативни оценки на прехода да заливат днес медийната, културната и най-вече политическата ни среда, страната ни, известна като един от най-верните сателити на СССР, сега е пълноправен член на НАТО и ЕС.
Дори и при огромните наследени проблеми от времето на НРБ, и при невероятните трудности с адаптацията към европравилата и върховенството на закона, психологическият, културно-политическият и икономически ефект от присъединяването ни към свободния свят е достъпен за всички непредубедени и предприемчиви хора в България. Особено за младите. Успешната ни евроатлантическа интеграция в никакъв случай не е подарък или благотворителен жест от страна на ЕС и НАТО. Тя е извоювана според всички критерии и е плод на много сериозни и последователни икономически и политически процеси в един изпълнен с емоции преход. Преход с участието на огромен брой хора, с радикален сблъсък между елити, ценностни системи, между „ново и старо“, между „добро и зло“.
Да, днешните дефицити и проблеми в борбата с корупцията, с преодоляването на политическата зависимост на съдебната система и функционирането на правовата държава като цяло, са изключително сериозни, но те са преодолими. Протестите през последните години доведоха до натрупването на сериозен граждански и политически потенциал в подкрепа на дългоочакваните реформи в тези ключови области, дори и чрез промяна на конституцията. Потенциал, който ни кара да бъдем макар и умерени оптимисти.
Съвсем друг е въпросът обаче, защо за 25 години не успяхме да постигнем така жадуваната от обществото справедливост? И отговорът тук е много показателен. Защото битката за справедливостта изисква търсенето на отговорност от бившата комунистическа партия и от репресивния апарат на Държавна сигурност. А ние не бяхме готови за това. Не бяхме готови оня ден, на бяхме готови вчера, не сме готови и днес, когато принадлежим към свободния свят.
Така че, ако наистина търсим провала на Прехода, той е точно в нестаналата декомунизация, в политическия ни провинциализъм и най-вече в неизличимата ни носталгия към комунизма. Да, престъпленията на комунистическия режим се обсъждат в научни, експертни и политически среди, и то главно, когато се отбелязват някакви годишнини, но засягат само периферията на гражданското общество и една сравнително тънка извадка от т.нар. политически елит.
Последният показателен пример бе организираната наскоро в София публична дискусия от Института за дясна политика съвместно с фондация „Конрад Аденауер“ на тема „Има ли България национална кауза днес (Битката за българската памет)“, която бе игнорирана от подтичващите след властта придворни медии. От цялата дискусия остана само изводът, чут и разпространен единствено от Христо Христов, че сме губещи в битката за истината за периода на тоталитарния комунистически режим и това ни пречи да се обединим около една обща национална кауза.
След като дойдоха на власт с помощта на Съветската армия, само за 5 години, от 1944 до 1949-та, комунистите успяха да сменят радикално политическата система, да избият или да изпратят в лагери и да „въдворят на местожителство“ стотици хиляди хора, да забранят политическите партии и свободните медии, да национализират частната собственост, да отнемат земята на хората и на практика да унищожат или физически, или материално и професионално елита на България.
Само до март 1945г. така наречените „народни съдилища“ произнасят повече от 11000 присъди. 2730 души са осъдени на смърт, като между тях са регентите, министри и 62 народни представители. 1305 души са осъдени на доживотен затвор, а 5119 – на 20 години. Голям брой от осъдените на затвор умират непосредствено след съда от побой и изтезания, а хиляди са безследно изчезналите. От септември 1944 до февруари 1945 са убити без съд и присъда повече от 30000 човека. И тук е мястото да направим сравнение с прочутия Нюрнбергски процес, на който са осъдени 19 души, от които на смърт 12.
С прекъсвания, до 1962 г. в България съществуват концентрационни лагери за интерниране на противниците на режима. Има сведения, че и през 1968г. в лагера „Белене“ все още са изпращани затворници. Дори през 1985 г. лагерът „Белене“ е отворен отново, този път за интерниране на представители на турското малцинство по време на т.нар. „Възродителен процес“. На този фон другите престъпления на комунистите, например като ликвидирането на политическия плурализъм и частната собственост, постоянните забрани за работа и пътуване, липсата на свобода на словото и информацията, се разглеждат като нещо незначително.
След края на 1989 г. България имаше трудната задача да се справи с ужасното наследство от комунистическия режим, въпреки че и най-успешните ходове за морално, политическо и юридическо осъждане на комунизма изглеждаха недостатъчни. Нито жертвите на терора можеха да се върнат между живите, нито можеха да се върнат изгубените години на нашите поколения. Все пак преодоляването на комунистическото минало бе абсолютно необходимо в името на свободата и справедливостта, в името на историческата памет и евроатлантическото ни бъдеще.
Първите и наистина важни стъпки за преодоляване на комунистическото минало бяха предприети още между 1990 и 1992 г.:
- платени бяха обезщетения на репресираните по политически причини и на техните наследници.
- приет бе закон за реабилитация на репресираните между 1944 и 1989 г. заради техния произход, политически или религиозни убеждения.
- на всички реабилитирани лица бяха върнати конфискуваните им недвижими имоти или им бе изплатено обезщетение.
- още в края на 1990 г. бе приет закон за деполитизацията на армията, полицията, съдебната система и дипломатическата служба.
- конфискувана бе в полза на държавата цялата собственост на комунистическата партия и на сателитните й организации.
- заграбената по време на комунизма недвижима собственост (земя и сгради) бе реституирана на старите собственици и техните наследници.
И това бе на практика почти всичко. Въпросът за отваряне на архивите на българската Държавна сигурност бе дискутиран непрекъснато през изминалите вече 25 години на прехода, но за огромно съжаление и до днес не може да намери своето достойно радикално решение. Невъзможността до 1997 г. да се създаде парламентарно мнозинство за законодателно отваряне на досиетата, постави под сериозно съмнение справедливостта и коректността на демократичните процеси.
Въпреки че архивите не бяха отворени, спекулативна информация от досиетата се разпространяваше непрекъснато. Върху много политици се оказваше натиск, създаде се дори „черен“ пазар на досиета. В периода от 1989 до 1997 архивите на ДС бяха няколкократно прочистени. Всички политически партии, които бяха на власт след 1989 г. използваха възможността да участват в този процес.
Когато все пак в края на 1997 г. бе приет първия закон за отваряне на досиетата, нагласа за големи очаквания вече не съществуваше. И все пак законът бе успех за демократичните сили в България. Според изискванията на закона трябваше да бъдат проверени повече от 450 водещи личности и имената на сътрудниците на ДС трябваше да бъдат обявени публично. Но още от самото начало стана ясно, че много от досиетата са унищожени и голяма част от имената съществуват само в картотеката. Публичното обявяване на сътрудниците само с картончета беше спряно от конституционния съд като противоконституционно и по този начин резултатът бе отново манипулиран.
Оказа се, че от всичките 450 проверени личности, 90 (20%) са работели за ДС, но само 20 от имената (4%) бяха обявени публично.
Десет години по-късно, през 2006 г. бе приет вторият закон за отваряне на архивите на ДС. Въпреки интригите около неговото приемане и заложените в него недостатъци, той даде възможност да бъде проверен целия български елит от 1989 г. до днес. За съжаление законът нямаше лустрационен характер, но все пак обявяването на всички сътрудници на ДС (дори и тези, отбелязани само в картотеката) от политиката, съдебната система и медиите бе оптимистичен сигнал към партньорите ни от НАТО и ЕС.
След всичко казано дотук, не бих искал някой да остане с впечатлението, че в България все пак е направено много за преодоляване на комунистическото наследство. Такава преценка би била малко или повече само илюзия. В действителност резултатите са без значение, защото зад кулисите на политическата сцена всичко изглежда по-различно. Фундаменталният въпрос тук е, допустимо ли е кадрите на бившата комунистическа партия, на казионните организации, както и щатните и нещатни сътрудници на репресивния апарат на БКП да заемат ръководни постове? Този проблем може(ше) да бъде решен единствено чрез прилагане на лустрация.
В България обаче, съзнателно и целенасочено не бе предприета необходимата държавна политика в тази посока. Липсата на политическа воля и решителност за търсене на отговорност за комунистическите престъпления е най-болезнената характеристика на българския преход. Политическа решителност за лустрация липсваше дори и в СДС, политическата сила, която още в първите години след 1989 г. се обяви за ликвидиране на комунистическото наследство.
След като все пак през 2000 година беше приет специален закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен (ДВ,бр.37 от 05.05.2000), съвсем логично изглеждаше, че най-късно след приемането ни в НАТО и ЕС ще настъпи историческото време, престъпленията на този режим да бъдат наказани. За да възтържествуват справедливостта, моралът и законността! Но нищо подобно не се случи. Напротив! Вместо очакваната лустрация, Сергей Станишев бе избран за председател на ПЕС, а Ирина Бокова е два мандата шеф на ЮНЕСКО.
Точно през последните години стана напълно ясно, че кастата на партийните секретари, на старата болшевишка номенклатура, на съветските възпитаници и агентите на ДС се оказа много по-конкурентноспособна в новото време, отколкото бяха истинските антикомунисти. Много от някогашните комунистически властници, техните деца и внуци днес са лидери в политическите партии, в държавните институции, в частния бизнес, в съдебната система и неправителствените организации и продължават къде явно, къде прикрито да модерират обществените процеси. За разлика от тях, водещите антикомунистически политици от първите години след 1989 г. изчезнаха от политическата сцена, а антикомунистическите организации и граждански движения бяха маргинализирани и изгубиха своето политическо влияние.
Според изследванията на Христо Христов, във всичките девет парламента след 1989 г. ДС е имала своята „парламентарна група“. В 7-мото ВНС, „депутатите“ ДС са 60 (от 400), като на първо място е БСП, на второ СДС, на трето – ДПС. Във всичките останали осем НС, агентите и доносниците на ДС са винаги над десет (от 240). Статистиката се променя през годините. За предишното 42-ро НС те са 15, като БСП има най-много. В избраното на 5 окт. 2014 г. 43-то НС те са 12, ДПС – 4, ГЕРБ – 3, БСП – 2, ПФ – 2, Атака – 1.
Като анализираме съотношението на силите в правителството „Бойко Борисов 2“ и преди всичко противоречивия в политическо отношение и колеблив състав на новото парламентарно мнозинство, едва ли може да се очакват преломни решения за изгонване на кохортата на ДС от обществения ни и политически живот. В този парламент би могло да се постигне съгласие по всичко друго, но не и по отношение на съдбата на агентите на ДС. Очевидно трябва да бъдем реалисти и да се примирим, че лустрацията така и няма да бъде постигната чрез парламентарните, а единствено чрез природните биологични закони.
Единственото, на което можем да се надяваме, е да бъде прието предложението на ГЕРБ и реформаторите да отпадане давността за престъпления, извършени по време на комунистическия режим. За първи път подобен проект беше внесен през ноември 2010 г. в 41-то Народно събрание (2009 – 2013). Тогава обаче идеята да се премахне давността за престъпления по времето на комунистическия режим не беше приета.
Същото се случи и в 42-то Народно събрание (2013 – 2014), когато подобен законопроект беше внесен от представители на „Движение 22 септември“ (Евгений Михайлов) чрез депутати от ГЕРБ. Гласуването му беше поставено на дневен ред през лятото на 2014 г., но не можа да събере необходимото мнозинство. В сегашното 43-о НС приемането на подобен закон изглежда по-обнадеждаващо, поне според основния вносител Методи Андреев.
Ако този парламент наистина успее да събере мнозинство за отпадането на давността за комунистическите престъпления, извършени в периода от 9 септември 1944 година до 10 ноември 1989 г., това все пак ще бъде крачка към политическата справедливост. Макар и закъснял, този политически акт ще има своето морално значение и ще бъде един скромен поклон пред паметта на жертвите на комунистическия терор.
Автор: Аспарух Панов
