Скоро ще се заговори за корона поколението, което ще измести милениълите - това ще са онези зрелостници, които са получили дипломи през коронавирусната година. Вероятно повечето от тях се чувстват значително олекотени от образователните системи - както при завършването, така и при влизането в университета. Записа се една празна година и тази празна година доведе до празно записване в университетите - "Право", "Журналистика" и много други специалности отварят врати единствено с матури. И ако в средата на май, когато матурата бе обявена за единствен критерий, това все още изглеждаше като мярка за безопасност, днес вече няма никаква логика. От 15 юни отварят барове и дискотеки, но изпитите, които се провеждат по традиция по-късно, остават в нищото: някой да обясни това. Изпитите, при наличието на толкова много университетски зали, можеше да бъдат внимателно проведени, с повече дистанция между банките и разделяне на кандидатите в повече пространства - тяхното отменяне има някакъв смисъл само ако всички други мерки на изолацията не бяха паднали. А тях скоро ще ги няма.
Матурата видимо не може да бъде критерий за ключови специалности. Отпадането на изпита по история за Юридическия факултет в СУ е снижаване с близо 80 % на всички трудности по приема въобще. Попитайте който искате завършил юрист за кандидат-студентската му година и колко време е отделил за подготовка за матурата и колко за изпита по история. Първото е нищо - второто близо едногодишен маратон по натрупването на огромен обем знания, уменията да ги представяш четивно и точно, да ги развиеш в тема, да не допускаш както исторически, така и логически грешки, да умееш да синтезираш най-важното и да го представяш в обширен и дълъг текст. В сравнение с това нацъкването на различни отговори в стандартизираната матура е обидно лесно упражнение.
Но най-големият провал засяга факултета по журналистика. Преди години се кандидатстваше така: първо, изпит по литература и развиване на тема, нещо не по-малко сложно от приема с история. Отпадането на този изпит беше първи погром: бе решено, че литературните занимания може би пък нямат толкова общо с професионалната журналистика. Съответно професионалната журналистика започна да се изпълва с илитерати, неспособни да виждат в нюанс и да пишат с нюанс, което общо взето е дефиницията за писане. Без тези нюанси писането се превърна в сервиране на едро пикселизирани образи и мисли, с каквито се трака и маже по форумите, а разликите между форум и журналистически текст станаха все по-мъгливи и скоро ще може да им се разменят местата без някой да забележи особени разлики.
Второ: изискваше се свободен есеистичен текст по теми с много широк знаменател, които даваха възможност всеки да покаже дали може да мисли оригинално и да владее талантите на стила. Този свободен есеистичен текст отпадна също. Оттам и следващото поражение - над журналистиката отдавна виси едно небе и това небе се казва клише; небето го държат атласите на клишето, страхувайки се, че ако падне ще стане нещо кой знае какво, а не едно прекрасно разрушение, от което професията се нуждае още откакто вестниците на 90'те започнаха да въртят сто думи в различна последователност, а сайтовете на 10-те петдесет думи - в друга. Как по-точно матурата ще покаже тази оригиналност в нейния казармено-зубрачески вариант и ще вкара отличниците във факултета, без въобще да провери разхвърляните умове, които именно в тази специалност са онези, които имат значение?
Тази лекота на приема е административно удобство, което повечето ще тълкуват с въздишка на облекчение. Но с всяка следваща година образованието не отива от просто към сложно, а обратното; броенето до 12 наистина изисква повече усилия от броенето на бакалавърските години, докато висшето образование се снишава към комфорни зони, към които трябва да има много повече враждебност, отколкото приемственост. Корона поколението не знае това, а докато празнува историческия си късмет, бъдещето му изглежда банално: регрес.
Автор: Райко Байчев
