Може би скоро не бяхме ставали свидетели на толкова въпиеща публично изразена алчност, каквато бе тази по случая с Копривщица.
Тихомълком, под сурдинка, скрита зад фасадата от наредби и постановления, алчността пропълзя като хладна сянка над архитектурния резерват и се опита да го превземе. Пак така - докато обществото ни се занимаваше с безсмислените едни и същи дребни страсти.
Алчността, уважаеми читатели, не подбира! Тя коварно дебне и атакува уязвимите. Побърква ги, унижава ги, унищожава ги. И те почват да вършат глупости от плиткоумие, хитрост и лакомия.
Когато алчността е индивидуално качество на този или онзи, проблемът не е толкова голям. Все ще се намери кой да натика грешника в правите релси или да го остави да умре, затънал в празнотата на лукса. Когато алчността обаче стане коректив на управлението, сдобие се с власт и почне да бесува - ето тук проблемът е на цялото общество.
До скоро не виждах добрите примери сред нас - хора, които открито, с имената си, с професиите си, с гражданската си съвест, ако щете - с авторитета си - да се изправят срещу алчността. Нямаше публичен интерес за борба с нея (не съм убеден всъщност, че има широк такъв!), но се появи активност, противодействие на този порок, издиган на пиедестал.
Когато алчността се опита да погълне паметта, историята, корените, към които, уви, рядко се връщаме, когато протегна ръка към нещо отколешно и свято, огромна част от обществото, в което иначе алчността се възпроизвежда всеки ден, ѝ нанесе тежък юмрук.
Дали обаче Копривщица е в безопасност, не трябва да сме сигурни, тъй като алчността е коварна, устойчива и търпелива. Тя се трансформира и вирее в кръвоносната система на нацията. А там печели стотици битки. И е жалко, че само когато е засегнато миналото ни, сме на нож срещу врага. Погледнете настоящето - всеки ден алчността отваря нов гроб за някой от нас. А Копривщица не е спасена, защото обществото ни няма сили докрай за това.
Автор: Румен Скрински
