В последните дни са страшно популярни приложенията, с които публикуваме във Facebook как бихме изглеждали след много години. Разбира се, страшно е забавно и интересно, най-вече защото все още ти е много, много рано и тази мисъл само може да те развлича. Но мен не.
Напоследък все по-често се замислям за същността на живота въобще (Не, не съм в екзистенциална криза... може би). Раждаме се и се оказва, че сме тръгнали на пътешествие, за което нямаме билети, но ще ни пуснат гратис, за да видят до къде ще стигнем без карта. (Google maps не е ли позволен?) Приключение нали?
Раждаш се, естествено без никой да те е питал дали искаш или не. Виждаш колко фалшив и покварен е светът и почваш да плачеш без утеха. Имаш право. Поплачи си. Ти си на ниво влечуго – пълзиш и не знаеш какво се случва. Това е най-хубавата част от живота, повярвай ми. Плачеш и получаваш всичко – храна, прегръдки, утеха, подкрепа след падане. Кога тези неща ще ги получиш на 20-30 години, когато всички са станали толкова лицемерни, себични и егоистични?
Идва и момента на прохождането - и физическото, и умственото. Все още си играеш и ти е безгрижно, но те пращат на детска градина. Тая Калина какви бaцили пръска, само ми кашля в лицето. На следващия ден бях болна. Отново вкъщи – най-хубавото място, което оценяваме едва когато остареем. Тогава не го осъзнавах. За мен това беше просто мястото, където се намираше мама и където стояха играчките ми. А, да не забравяме и храната – все така топла и вкусна, приготвена с любов, колкото и да сме я ядосали.
Отиваш на предучилищна и осъзнаваш, че от теб се изисква нещо по-различно от това да си играеш с играчките и да нервираш родителите си – да учиш. Кой го измисли това учене? Азбука, животни, растения.. честно ли? Остави това, но математиката? Защоо?
Училището – мястото, където от маймуна ставаш човек, или поне учителите и родителите ти така смятат. Нека се надяват. Ставаш по-социален. Вече си имаш „най-добри приятели“ (спокойно, мой човек, по-късно ще разбереш какво означават тези думи) Запознаваш се лице в лице с интриги от висок клас, лицемерие и фалш и се чувстваш осквернен. Как е възможно? Преди няколко години беше чист като сълза, светът не ти се струваше толкова мрачен? Чувстваш се все едно току-що си се изкъпал и след буквално 5 секунди, още преди да се опомниш, са те потопили в голяма купчина кал, докато звучи песен на Азис...
12-ти клас – граничната зона между лесното и тежкото, между тийнейджърството и истинския живот. Настъпва голямото мислене за това какво ще учиш, какво ще работиш, от къде да изкараш пари за морето, как да минеш проклетите матури и кандидатстудентски изпити. Е, някак минаваш матурите и изпитите и избираш специалност. Какво толкова му се чудиш – едва ли ще работиш това, което учиш, така че споко. Започваш сезонна работа и изкарваш пари за морето. Шефът те нервира и това ти е за урок – трябва да учиш, за да не ти мрънка вечно един грозноват и ядосан чичко за това, че не си почистил добре кухненския плот.
Минава лятната ваканция и хоп – университетът те грабва като хиена жертвата си. Няма да те пощади, повярвай ми. Дори и да си имал някакви добри очаквания за студентския живот, те са се разбили на пух и прах. Като започнем от базата до учебния материал всичко е кауза пердута. Нищо де, поне входа за дискотеките е безплатен.
Избутваш бакалавър. Да записвам ли магистър? Хм, не, ще започна работа и ще си изкарвам пари. Кол центрове, вериги магазини, рецепция на хотел... Парите се изкарвали трудно, бе. Срещаш любовта на живота си и става време да създадете семейство. Хващаш се на две работи. Нямаш избор. Ражда се наследникът ти и ти трябва да работиш на две работи, да обръщаш внимание на половинката ти и да се занимаваш с детето. Дотук с „времето за себе си“. Няма мачове, няма телевизия, само време със семейството. И в това няма нищо лошо. Напротив, това е най-хубавото време и го оценяваме едва когато вече го нямаме.
Родителите ти вече остаряха, бабите и дядовците, които толкова ти се радваха вече ги няма. Остана само спомена за тях. Няма никога да го залича! И какво се оказва? Сега аз съм родител, някой щракна с пръст и станах на 40. Ще щракне още веднъж и ще бъда възрастен и никой няма да зачита мнението ми. Младите ще си следват собствения хлапашки акъл. Ще направят своите грешки и ще се поучат от тях (а дано), но поне когато ги поканя вкъщи храната винаги ще им бъде вкусна. Няма по-уютно място от дома на родителите ни и на бабите и дядовците, повярвайте ми. Няма спор.
Старческите къщи по селата опустяха. Спомените все още са ясни, но скоро ще се размътят и напълно ще се заличат. Остават само крехки следи от човешки живот, изписани сякаш с тебешир по дъска, оставена навън. Заваля дъжд.
Автор: Илиана Симеонова
