Когато човек няма служебна кола, а трябва да пътува по служба, избира няколко начина. Първо, качва се на личната си кола, ако иска да си свърши работата. В службата може да му платят разходите, може и да не ги платят. Ако няма лична кола, оглежда се дали някой не пътува в същата посока и му се обажда. Твърде възможно е пътуването да е дори по-приятно в компания. Вторият начин е да провери разписанието на влакове и автобуси и да си купи билет.
Мая Манолова едва ли няма лична кола, сигурно има и познати, които пътуват нататък, но тя избира да се качи на влак.
И тоя опърпан влак, кога с отопление, кога не, вехтичък и тук-там почистен, надува сирената и се превръща в своего рода разпятие, което нанася силно смущение в душите на редовите пътници. Тя отива да върши полезни и добри дела, какво ще я спре. Няма такава саможертва по пътя. Само дето всички, които си пътуват с влака по презумпция, се чувстват някак силно пожертвани. Най- вече заради тълпите журналисти, накацали чудото политик във влака.
От София до Варна има влак, има и автобуси. Що не опита Мая да отиде с обществен транспорт от Пловдив до Ловеч например, или от Габрово до Пловдив, или по всякакви далеч по-незначителни дестинации, където живее оня род население, лишено от блясък и привилегии, затова пък все така на два крака и с глави, хора с една дума? На много от тях им изчезнаха яко дим болниците, а здравните служби останаха в миналия век. Машина на времето още няма, иначе Мая и на нея щеше да се качи. А тези хора, като се разболеят, трябва да пътуват нанякъде, често по сто километра с някакъв обществен транспорт, който е всичкото друго, но не и обществен. Защото гони печалба, а не превоз на хора и като така масово се закриват линии. Това, че Мая избра обществения транспорт, е едно добро начало, но засега единствено шум, обиден за обикновените хора. Ако всички онези, които слизат от лъскавите черни коли, а около тях подтичват мъже в тъмни костюми и кабелче в ушите, поне за седмица влязат и те във влакове и автобуси, градски и извънградски, тогава ще има надежда, че нещо може да се оправи. Нека позъзнат в студените вагони, нека ги блъска гадна миризма в сервизното помещение, нека разберат, че за да идат от точка А до точка Б, трябва да слязат на точка Т и да идат до точка У, щото само оттам има возило до точка Б, нека, ако са в градския транспорт, поне на Пловдив, да пътуват подобни маршрути и да стигат за същото време, за което биха стигнали, ако тръгнат пеша, защото единственият критерий са километрите, километрите...Колкото по-увъртяно, толкова повече пътници може да се качат.
Ако си говорим сериозно, междуградският транспорт в момента е истинска трагедия, защото много превозвачи не подновиха 20-годишните си договори, а те изтекоха преди около три години. Така цели райони остават без пряка връзка и се налага да пътуват в съвсем привнесени посоки и доста по-дълго, за да стигнат там, докъдето преди е имало директни автобуси. Конкуренцията се опитва да се възползва и пуска разни маршрутки, които се препълват и карат на ръба на закона. Тоя полусив сектор спира на разни полулегални спирки, знайни само на запознати. С една дума хаосът се опитва сам да се подреди, но все не му се получава някак.
Засега това, което направи Мая Манолова, сядайки в купе втора класа в неотоплен вагон във влака София-Варна, е единствено пиарски номер. Отговор на нивото на това, което направи Горанов.
Ще я призная, ако навърти няколко хиляди километра с обществен транспорт в страната. Където го има. Пък и тя е омбудсман, освен да вика повече от останалите, няма друга власт. Да тръгнат ония с лимузините. Ама няма да го направят. Да не са луди. Така че си остава буцата в гърлото ми, защото аз съм от тези, които пътуват по работа с обществен транспорт. И обидата на всички други, които в момента попадат в графата "простолюдие", просто защото им се налага да пътуват с него.
Автор: Веселина Божилова
