Да ви призная, понякога се уморявам от българските интелектуалци. Особено от социалистическата част от тях. Имам чувството, че те никога няма да се засрамят. От Нешка Робева, например, която периодично ни информира за "пророчествата на леля Ванга", от Светлин Русев и позата му на легенда, от Андрей Пантев, който не може да прикрие симпатиите си към Дънов, а отскоро и към йогата...
Днес чета, че Стефан Цанев бил богомил. Чак самият Георги Марков, след като емигрирал, се обръщал към него в писмата си със "Стефане, богомиле мой".
Минаха години, но не се променят. Само все по-настоятелно се представят за дисиденти, разчитайки на късата ни памет и ни обясняват как са клатели идола на комунизма и колко са били свободни, докато той е властвал. Но с комунизъм или без, едно нещо си остава очевидно - фанатичната им неумолима борба срещу Църквата. Приличат на голямо метално гюле, вързано за крака на тази държава.
Сега същият този "дисидент" Стефан Цанев разказва: "Пишейки за еретиците, станах еретик... Аз се учех от тях на съпротива, да устоявам това, в което вярвам, дори да е гибелно за мен". (от интервю в "24 часа").
Зад тази сантиментална поза на свободомислие стои една ужасна истина, една ужасна картина на цяло поколение, което се научи да устоява в гибелта си. И дори в старостта си настоява да повлече колкото се може повече хора заедно със себе си. Наистина тъжно.
Едно поколение интелектуалци, призвано да даде надежда в безнадеждно време на телесни мъки за българина, се опита да ограби и душата му, като постоянно го отблъскваше от Църквата...
Не искат да се засрамят. Някой би казал, че това, което идва след тях, "новият Стефан Цанев, новият Светлин Русев, новата Нешка Робева"..., не са по-добри, нищо, че са антикомунисти. Наистина не са по-добри. И те като предишните нямат срам. И те като предишните мразят Църквата. В този смисъл е прав старецът Паисий като казва, че дясната ръка е същата като лявата, щом не се кръсти.
Обратното на социалистическия окултен интелектуалец не е десният либерален атеист. По същество те са едни и същи. Еднакви са и затова враждуват помежду си. Тяхната противоположност е човекът, който познава Христос и има покаяние. Щастлив съм, че последните години родиха и такива интелектуалци. Мисля, че това му е най-хубавото на новото време - тихият глас на вярващите творци.
Автор: Отец Владимир Дойчев. Мнението е публикувано в профила му във Facebook.
