През последните месеци в публичното пространство се заговори за хората с увреждания. По-активно. Повече от преди. Лицата, които, дамгосани от обществото ни се криеха от погледите на масата така старателно, както щраусите заравят главите си в перушина.
Имаше протести на родители на деца с увреждания. После медиите ни обърнаха внимание на това, че е време да се закрият помощните училища и децата с увреждания да влязат в масовите учебни заведения, наред с всички останали. И като тях.
Дали това е възможно обаче? И дали българската действителност отговаря на тези хуманни потребности? Смятам, че не.
Когато се заговори за закриването на помощните училища, се зачетох в коментарите на родители, изказали гражданската си позиция по въпроса. Хората питаха, обзети от страх, как така в класовете на техните наследници ще се внедрят деца със заболявания, готови да смутят безоблачното детство и съвършения свят на здравите, за който родителите им така амбициозно са се борили? Нима никой от нас не знае как първолаците на по-заможните семейства се записват в елитни училища срещу обещания за спонсорство и как в детските градини се приемат с предимство хлапета с атопичен дерматит - диагноза, която стана така популярна, та чак модерна?!
Родителите на здравите са ужасени. И ако потърсим тяхната гледна точка, ще намерим и обяснението за това. Какво се случваше досега с инвалидите в тази държава? След като минат през всички инстанции за освидетелстване и обиколят медицинските заведения и "светилата" в областта, особено ако проблемът е тежък, те биват затваряни вкъщи. В масовото училище могат да учат онези, които отговарят на условията за обучение, спуснати от хората, които ни управляват и описани в една поредица от документи - без начало и без край.
Увредените деца не отговарят на изисквания. В повечето случаи те не подлежат на моделиране. Отказват да заемат формата, която идеално пасва на мястото, отредено за тях от Матрицата. Това са деца със специални образователни потребности именно по стандартите и спецификацията на същото това общество, което не иска да ги види.
Правим се, че не съществуват. Ако пък се случи да се натъкнем някъде на тях, извръщаме глави. Защото тяхната болка е нещо, което не искаме да приемем в личното си пространство. И ако се докоснем до нея, може и нас да ни заболи. Но иначе изказваме възмущението си от малтретирането на деца, което ни показват всяка вечер в новините. И искаме да се наричаме социална държава.
С какъвто и термин да се назовем, за зрелостта се изисква време. И път, който не можем да извървим без усилие. Когато пътуваме извън страната, се натъкваме на хора с увреждания навсякъде. И сме толкова озадачени, че чак вярваме на заблудата, че у нас такива почти няма. Не само ги крием, а караме семействата им да изпитват срам и вина. Веднъж наказани от съдбата си, тези хора носят товара на отхвърлянето, изолацията и неразбирането на средата, в която трябва да се интегрират техните близки. Задача, която в повечето случаи завършва с отчаяние, капитулация и се осъществява в бит, изтъкан от нищета и невъзможност.
Подиграваме им се. Защото се чувстваме недосегаеми. Смятаме, че това, което се е случило на тях, никога няма да ни достигне. Тщеславието ни е толкова несъизмеримо с чувството на състраделност, че дори когато ни се случи да проявим такова, тайничко си повтаряме израза "Опазил Господ!". Но Бог пази всички еднакво. И сам единствен знае защо ни предлага различни обстоятелства.
Убедена съм, че един ден ще станем социална държава. Такава, в която децата ни ще играят в парковете заедно, защото за тях различието е непонятно. Отношението към различните се възпитава. То е продукт на мисленето, реализирано във възпитанието на нашето поколение. То е огледало на нашата същност и показва етапа, до който е достигнала вечната битка с егото ни. То е ниво на цивилизованост.
Автор: Елена Узунова
