Вероятно сте попаднали на снимки от гласуването в чужбина. Трябва да призная, че те бяха едновременно много оптимистични и също толкова потискащи. Оптимистични заради волята на сънародниците ни извън граница и желанието им да участват във формирането на политика, изразени чрез километричните опашки през изборните секции. Но и песимистични, защото съвсем умишлено беше направено всичко възможно те да бъдат затруднени и да се попречи на гласуването им.
Българите зад граница доказаха, че милата им Родина прави всичко възможно да ги изгони или да ги накара да се чувстват нежелани, дори когато са тук, но въпреки това, напук, те пътуваха с километри и се редяха на опашки в ограничения брой секции, за да спомогнат за промяната у нас. Още повече, че голяма част от организацията и работата по изборите зад граница се върши от доброволци, защото иначе няма кой да я свърши въобще.
Много от тях можеха спокойно да кажат "Нас какво ни интересува какво се случва в България, ние си намерихме мястото тук, в чужбина. Другите да се оправят." Да, но не го правят. За другите не знам, но аз изпитвам и доза срам. От това, че те изглеждат по-мотивирани да гласуват от хората в България, въпреки че това (може би привидно) ги засяга по-малко, отколкото нас.
Ето какво се случи. Първи изборния ден откриват в Австралия и Нова Зеландия. В Австралия секциите са шест. "Всички секции поставиха рекорд по избирателна активност", разказва Явор Константинов от Мелбърн. Сред гласувалите в неговата секция е 93-годишният дядо Иван.
"Опашката в Амстердам обикаля цялата сграда от 7 сутринта", разказва пред Дойче веле Елица Йорданова. "Пускаме хората с малки деца и възрастните с предимство".
Във Федералната република живее една от най-големите български общности зад граница. Опашки се образуваха в почти всички секции. Например тази в Регенсбург. "Няма да ни стигнат бюлетините, отивам да посрещам още".
В столицата Берлин интересът също беше голям. "В началото на деня беше спокойно, но по-късно опашките нараснаха и хората чакаха по 2 часа", разказва Ивайло Механджиев, който живее в Германия.
И тъй нататък. Имаше дори случаи на хора, които от 7-8 часа обикалят градовете в чужбина и се опитват да намерят начин да пуснат своя вот. Повечето от тях заминават извън граница, за да работят и да изхранват семействата си, защото тук управляващите не можаха да им го подсигурят. Те гласуват за промяна, за нещо по-добро, защото искат да се върнат.
Всъщност, оказа се че далеч не всеки зад граница е забравил България и има мисъл за нея, може би дори повече от хората тук. Те вероятно жадуват в някакъв момент да се върнат по родните си места, където да имат по-спокойно и сигурно бъдеще. Не съм сигурна дали причината е носталгията или по-скоро искреното желание за промяна. Представям си какво би станало ако при следващ вот изборният ден е с много по-широк достъп и даде възможност за още по-голямо включване на сънародниците ни, например повече секции и повече дни за гласуване.
Да си гражданин у нас, обаче, изглежда е трудна работа. Трябва да гласуваш, а вали и е студено. Че и коронавирус има. Хубаво поне, че не е задължително. А вечерта гледаш резултатите, защото изборите отдавна са повече сеир, отколкото политика. И старата мазохистична комбинация: желание за промяна, но отказ от вот. Потискащо е да видиш, когато това става особено сред по-младите. Парадоксът е сериозен - изборите винаги са били инвестиция в бъдещето, но тази инвестиция по-лесно и с по-голямо чувство за дълг правят възрастните поколения, вместо току-що навършилите пълнолетие. Въпреки че са дали много повече на държавата, отколкото тя на тях.
Автор: Илиана Симеонова
