Вчера (10 юни) министърът на образованието и науката, проф. Тодор Танев, обяви, че няколкостотин квестори в цялата страна са участвали в изнасянето на отговори по време на Държавните зрелостни изпити. Дни по-рано на специална пресконференция от просветното ведомство представиха купища числа, скали за оценяване и статистика за средния успех от матурите по места. Компетентен анализ обаче отсъстваше. Във въздуха остана и вечният въпрос защо оценките по училища се различават толкова много помежду си. Всъщност – всички знаем защо!
Нещо повече, всяка година държавният образователен критерий остарява с по една единица, а резултатът е все по-лесни и дори елементарни въпроси в изпитната бланка. Наистина. Така е. И само един пример е красноречив: любимото въпросче на образователното министерство на матурата по български език и литература е свързано с това зрелостниците да отнесат името на конкретен автор със съответното произведение, създадено от него. Това улеснява съвестните ученици, които са ‘усетили климата’, а така се намалява тревогата им от евентуално неуспешно представяне. В същото време подобен род въпроси се оказват непреодолима трудност пред онези, които считат ДЗИ за най-големия препъникамък по пътя им към освобождаване от тегобата на средното образование. Дали вече има такива?!
А сега следват числата.
По малко от 52 000 зрелостници са се явили и на двете матури, само 244 от тях са изкарали 100 точки на един от двата изпита, а нито един завършващ не е изкарал пълният брой точки на изпитите. 61 са абитуриентите с отличен 6 и на двата ДЗИ, а 8162 са общо двойките.
И ето парадокс: лесни матури, слаби резултати, неясни образователни критерии.
Просветното ведомство не съобразява държавните изпити с броя часове по различните учебни предмети. Вместо това превръща матурите в нещо принципно лесно за вземане с толкова много провалили се на него. В голям брой училища в страната няма достатъчно часове по български език и литература за сметка на други дисциплини. Аналогична е и обратната ситуация.
Много учители са оставени да спасяват положението както намерят за добре. Природо-математическата гимназия например трябва да обучи зрелостниците си на родния език, поезия и проза с 3 часа седмично (и евентуално някакви допълнителни свободно избираеми часове). В същото време близо 10 часа литература в хуманитарното школо често пъти се разхищават за несъстоятелни занимания. Виждал съм го.
Да не говорим за средните общообразователни училища или професионалните гимназии, където не е ясен в голяма степен съставът на образователните приоритети. Освен това липса на присъствия, незаинтересованост и свободия характеризират в голяма степен 12-я клас.
В такава сложна колаборация от наблягане на едно за сметка на друго се раждат и критериите, по които от МОН определят сложността на матурите. Представете си например, че учебните часове по български език и литература във всички училища бяха в бройка като за хуманитарна гимназия. При подобно обстоятелство, трудността на тазгодишната матура (а и на голяма част от предишните) би се превърнала в елементарен изпит за отговорните ученици.
Що се отнася до останалите предмети, там отново се наблюдава тенденцията учители и ученици да се оправят сами, търсещи начини да преодолеят дефицита на достатъчен брой часове.
Но това важи за тези, за които матурата е нещо принципно важно.
За всички останали се разказват неприятните истории за комбинирани схеми на преписване с участието на учители, купуване на отговори и реализиране на идеала „прецакай системата!“.
Къде е просветното министерство в цялата ситуация?
То сякаш се е превърнало в институция, от която се очаква да генерира изпитните варианти на матурите, да командирова определен брой учители за проверка на материалите, да публикува след това резултатите, а най-накрая – да излезе със суха статистика в стил: „Еми, това е то!“.
Всъщност липсата на адекватни образователни критерии за това какво трябва да знае един зрелостник, напускайки средното училище, е една от големите нерешени драми, с които трябва да се справи час по-скоро обществото ни. Не е възможно да съпоставим знанията на учениците в различни краища на страната от един и същ випуск. Не е възможно да сравним образованието им. Не е възможно да ги изпитваме с едни и същи материали, защото просто няма работещи образователни критерии. Всичко това задвижва и лостовете на целия спектър от порочни практики около матурите и други типове препитвания.
Достъпът до качествено образование е само на хартия, образователните изисквания – също. А реалността изкарва „скелети от гардероба“ на българската просвета, които изненадват само Ваня Кастрева и Тодор Танев. Затова няма нищо по-лесно от матурата за съвестния ученик. Повярвайте. И това е така, защото дори когато някога са създавани, държавните образователни критерии са писани на принципа „Групата напредва с най-бавния!“.
Дестинация „Матура“ – достигната! Напред към друга подобна посредственост!
Автор: Румен Скрински
