Първанов си отива. А на прощаване оставя два дебели тома - отчет за дейността му в президентството.
Трябва ли да четем двата тома, пълни с шаблонни речи, писани от сръчни и несръчни писачи, за да разберем какъв човек е бил начело на държавата ни десет години. Или е достатъчно малко да си размърдаме паметта?
С какво ще запомним Първанов?
С това, че насели президентството с чиновници-позитанци, удвои и утрои апаратчиците и имаше съветници по всякакви въпроси. Да си президентски съветник бе хем привилегия, хем присъда - няколко такива бяха застреляни, а убийците им не бяха заловени. Друг, съветвал държавния глава по въпросите на сумото (или сумите), днес е подсъдим за поръчкови убийства.
Президентът напълни не само президентството с другарите си, а и посолствата ни в чужбина. За посланици той изпращаше свои хора, почти всички бивши сътрудници на ДС. Защитаваше ги до последно от отзоваване. Защото и той самият се оказа с картонче и псевдоним Гоце.
Първанови хора се настаниха в горните етажи на съдебната система, негов съветник стана главен прокурор. Затова сега какъвто ни е съдът, такава ни е и прокуратурата.
Президентът ни не беше добре приет в Европейския съюз и Щатите, но за сметка на това обикаляше света в далечни и екзотични пътувания - Азия, Латинска Америка. Любима дестинация му бяха бившите съветски средноазиатски републики, където днес царуват местни феодали... Към тия страни Първанов тръгваше с голяма кошница - уж за нефт или газ, а се връщаше с... голям праз! И с някой личен ловен трофей...
Тъй като знаеше само руски, най-добре водеше преговори с руснаците. В тяхна полза. И по едно време ни бе обвързал с три мащабни енергийни проекта, гордо наричани от него "Голям шлем". Вярно, "голям шлем" излезе, пък и тежък - дълго време ще ни виси на главите.
По време на президентстването си той не престана да се бърка в изпълнителната и законодателната власт. Редеше собствени фигури, кроеше интриги, конструираше коалиции. Негов висш проект бе "тройната коалиция", по време на която България се утвърди като най-корумпираната европейска страна. Затваряше си очите пред очевидните безобразия на играта 3-5-8, та даже награди с висш орден един заслужил хидролог от коалицията.
Дето си тръгна от властта с хонорар от милион и половина, обявен за законен от "независимия" български съд.
Като стана дума за ордени - там президентът бе в силата си. Раздаваше ги на кило, та монетният двор не можеше да му насмогне. С най-висшите държавни отличия се окичиха корумпирани пияндета, бивши ченгета, графомани, червени милионери-позитанци и лични спонсори на президента и на столетницата. Орденът "Стара планина" се обезцени като едноименния стандарт при колбасите. Етикетът на салама буди съмнения, а орденът - иронични усмивки... И почти всяко награждаване предизвикваше скандал.
Най-големият избухна накрая - с ордена на вицепрезидента Марин, който неговият началник, президентът, му окачи за достойно изпълнен дълг - подписване на укази за амнистия без груби правописни грешки.
Генералът, уж храбър кадрови военен, пък се стресна от избухналия скандал. И подскочи гузно, сякаш до него е гръмнала натовска ракета.
Взе, че се отказа от ордена.
Грешка! Трябваше да го приеме и да се прави, че го е заслужил.
Пък на свой ред да закачи един орден на президента си.
Така тандемът Първанов-Марин щеше да си тръгне от "Дондуков" с две планини - по една за всеки...
На такива държавници - такава "Стара планина" им се пада!
Михаил Вешим
Стършел
