Последните августовски дни напомнят мъртвило. Изтощени от жегата изглежда са и хората, и събитията. Но тъй като все нещо трябва да се случва, то се и случва в унилата налудност: създават се нови и нови партии. Кипи ентусиазъм в “партийното производство”, граничещ с абсурд – не ни изоставя усещането, че скоро ще осъмнем с девиз: “Всеки българин – лидер на партия”. Ако развивахме икономиката си с тези темпове, навярно отдавна щяхме да сме забравили за кризата и тягостния ѝ несвършек.
Последното партийно отроче, за чието пръкване сме възвестени, се нарича БАСТА, клонинг на ГЕРБ. Преди дни научихме за предстоящите партийни проекти на Първанов и Дончева и на Бареков, същевременно ГОРД на Слави Бинев, клонинг на “Атака” се присъедини към НФСБ на Валери Симеонов, комуто до голяма степен дължим самата “Атака”.
Но да не разплитаме докрай цялото партийно кръвосмешение около телевизия “Скат”, защото ум ще ни зайде – кой кум, кой сват, кой срещу кого води дело в съда и прочие, само да допълним, че и Средна европейска класа се влива в НФСБ.
Много партийци, много чудо!
Кому е нужен неразпознаваемият вече партиен безброй? На какви толкова различни каузи пердути ще служат наближаващите двеста партии? Но изкрещим ли БАСТА, то вече няма да означава “Достатъчно!”, а “България за алтернатива на страха, тоталитаризма и апатията”.
Очевидно е, че партийното членство носи бонуси, а партийното лидерство – свръхбонуси, затова и всички се занимават с несвойствената работа да създават структури по места, да организират учредителни събрания и конгреси и т.н., вместо ветеринарите да лекуват животни, горските да си гледат гората, журналистите – да опазват свободното си слово като четвърта власт.
Дотам се докарахме, че вече никой и нищо не си е на мястото, демокрацията ни има не само фасаден, но и феодален характер и тъкмо оживлението на “партийния пазар” го доказва. Местните разбогатели се дерибеи инвестират и перат парите си в подчинението на по-големи и по-малки групи от хора. Омешват си безцеремонно шапките бизнес с политика, медии с изпълнителна власт и зависимостите на хората се превръщат в апатично и тягостно съществуване.
Имат ли лечение хроничните болести?
Размножаването и разлюспването на партиите, хронична болест за българския политически живот и след Освобождението, и след Промяната, води до все по-голям разпад и на обществения живот, и на междуличностните взаимоотношения.
Възникват твърде много плоскости на противопоставяне, на които изначално сме податливи, създават се сериозни поводи за ожесточено и справедливо недоволство, особено при назначаването на правоверни, но некадърни партийни кадри на високи управленски позиции на местно и държавно ниво, стига се до нелепите противоборства “наши” срещу “ваши” и до крайния морален упадък, когато всеки е срещу всекиго в една настръхнала и самоизяждаща се общност.
Трудно ще напреднем по тоя път, ако въобще това е път. Потърсим ли някакво просто и достъпно сравнение, то не е трудно да оприличим трескавото партийно строителство на масовото и еклектично бетониране и мутробароково разгрозяване на българското Черноморие – без особена мисъл за утре и вдругиден, без грижа за хората и природата, колкото да се направи някой бърз и доходоносен удар, да се изперат или усвоят едни пари, пък каквото ще да става… И първото е политика, и второто – но изглежда не ни бива тъкмо в политиките.
Deutsche Welle
