Идеята на финансовия министър Симеон Дянков да се облагат лихвите по депозитите едва ли ще доведе до съществена промяна в навика на българина да държи „бели пари за черни дни”, предвиждат експерти.
Дори и в най-тежките години на криза за родната финансова система, не станахме свидетели на масово закриване на спестовни сметки. Въпреки това, напоследък мнозина започнаха да се оглеждат за алтернативни инструменти на традиционния депозит – не само защото са отблъснати от идеята да плащат още на хазната, но и защото се надяват на по-високи лихви.
Представители на сектора побързаха да успокоят клиентите си, че банките ще направят всичко възможно да представят нови продукти, които да спестят данъка или поне да го намалят – в някои случаи над тройно, например, от 10 на 2%.
Това, което финансистите пропуснаха да отбележат е, че преходът към нови форми на спестяване крие значителен риск.
Законът за гарантиране на влоговете в банките е категоричен. Буквално, член три от нормативния акт гласи – „Гарантират се влоговете в левове и в чуждестранна валута.”
Мнозина са наясно с член четири, а именно „фондът гарантира пълно изплащане на сумите по влоговете на едно лице в една банка независимо от броя и размера им до 196 000 лв.”, и затова държат парите си в различни институции – стига да разполагат със средства, надвишаващи споменатата сума. Дотук – ясно. Но що е то „влог”?
Поглеждайки дефинициите в края на нормативния акт, редовият потребител трудно ще навигира правния жаргон. Член 25, алинея 1, точка 1 гласи:
„Влог са парични средства по банкова сметка независимо от нейния вид, открита на името на едно или повече лица, или кредитни салда, произтичащи от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки, които парични средства или кредитни салда банката е длъжна да плати обратно на вложителя съгласно приложимите законови и договорни условия.”
Преведено с прости думи, някои (дори повечето) от шумно хвалените „коктейлни” финансови продукти очевидно не отговарят на горната дефиниция. В това число влиза доверяването на средства във фондовете, инвестиращи в държавни или корпоративни ценни книжа, недвижими имоти и др.
Факт е, че този вид вложения, както и спестовните типове застрахователни договори, са примамлива алтернатива за всеки, който би желал да се защити от инфлацията, разчитайки на по-висока доходност. Възможно е обаче, гонейки дивото, мнозина да изпуснат питомното, и за да изкарат няколко процента печалба върху спестяванията си отгоре, да се окажат без стотинка.
Разбира се, банковата система у нас засега не изглежда заплашена от фалити. В последния си обзор на сектора, Българска народна банка констатира, че „И през третото тримесечие на 2012 г. банковата система отчита добри финансови показатели. Размерът на ликвидните активи остава без промяна спрямо юни. Коефициентът на ликвидните активи, изчисляван по Наредба № 11 на БНБ, към 30 септември е 26.11%.”
Дълговата криза в еврозоната обаче не дава признаци да утихне, и няма финансова институция, за която да може да се гарантира на 100%, че е „твърде стабилна, за да падне”. Дано поне този урок сме научили от колапса на Lehman Brothers, на чиито вторични трусове все още сме свидетели.
В никакъв случай не може да се твърди, че алтернативните продукти, които банките ще предложат, би трябвало да се избягват. Преди да вземе решение обаче, българинът би трябвало да е наясно с всички съпътстващи рискове (и ползи, разбира се). А поне засега опасностите, за разлика от плюсовете, не получават необходимото медийно покритие.
Анна Уолф
