Съединението е един от най-впечатляващите успехи на българския народ. И би трябвало да го чувстваме като голям празник. Но не е така...
Разгледайте празничните програми на различните общини. На вашия град. Някоя и друга изложба, полагане на венци и цветя, и толкова. Като на повечето официални празници, за съжаление. Местната власт, а и може би самият народ, не счита за особено важно да има големи тържества на официалните празници. И така за пореден път ги отбелязваме в съзнанието си просто като още един ден на аванта - неработен. И не ни е празнично. И все повече забравяме какво трябва да празнуваме, защо трябва да празнуваме...
А Съединението не е обикновено събитие. То е чисто български акт на непримиримостта правдата да възтържествува независимо, че Великите сили са против. Сърцето на България, туптящо да бъде цяло, а не разпокъсано, успява да извоюва правото си да живее според историческата справедливост. И след това по безапелационен начин успява да защити решението си. Защото понякога това се случва - съдбата защитава доброто. Защото така е правилно. И справедливо.
Днес обаче малко разбираме духа от онова време, заради който в момента България е това, което е. Днес малко разбираме дали изобщо е вярна избраната именно по този повод за общонационална каузата "Съединението прави силата".
Българите през 1885 г. избират да се опълчат на света, защото имат една мечта - да бъдат заедно. Чувството за единност на всяка цена е тъжно ясно колко все по-трудно се разбира днес. Защото духът на единност в голяма степен е загубен.
Днес България е разделена. По толкова много показатели, по толкова много оси. Борим се сами, за себе си, за хората около нас, но дотам. Останалите са ни чужди, непознати. А за българите, осъществили Съединението, не е било така. За тях хората на юг или север от Стара планина също са били непознати. Но са им били братя - по кръв, по вяра, по език, по дух и история. И това е било достатъчно. А днес не е.
Днес сме по-изгубени като народ. Затова и не можем да се опълчим - на собствените си демони, какво остава на външните врагове.
Когато ни е трудно по отделно, когато всеки изживява някаква собствена борба, е трудно да мисли за другите. Трудно е да мисли като "ние". Защото му е трудно като "аз".
Но успешните нации са единните. И може би сега минаваме през криза. Криза на разделението. Може би ще "пораснем". Или просто ще се върнем към онова, което сме били и отново можем да бъдем. Защото е важно и защото ще ни извади от ступора, в който се намираме от десетилетия.
Ако успеем да се променим, за да усетим единството не като историческо събитие, а като жива сила, с която живеем днес, нещата ще се променят. Защото пътят към по-доброто, към което се стремим, винаги започва именно с такива промени - тези вътре в нас.
Честит 6 септември!
Автор: Десислава Любомирова
