Заложници ли сме на навиците си, а на гените? Може ли да се променим, разделяйки се с привичка, която пречи на живота ни? Въпрос на воля или на природа е това? Отговорите дава Мона Фишбайн — клинически психолог пред psychologies.ru.
Навикът - нашата втора природа
Преди няколко седмици си направих смес от ядки и сушени плодове и седнах пред телевизора. Следващата вечер направих същото. На третата вечер много ми се доядоха ядки веднага щом си помислих за предаването, което следя. Поразително - колко бързо се формира навикът да ям пред телевизора.
Почувствах се като кучето на Павлов*, на което му потичат слюнки, когато чуе звънчето. При мен слюноотделянето започна при мисълта за телевизора, който сега се асоциира с моето ново любимо лакомство. Макар че първата вечер бях истински гладна, на третата вече се хранех по навик, неосъзнато насочвайки се към ядките, независимо че се чувствах сита след вечерята. Науката обяснява защо навиците имат такава власт над нас и как можем да станем жертва на собственото си поведение.
Анатомия на навика
Всичко, което чувстваме и мислим се отразява на веригата неврони в мозъка ни. Невроните или клетките на мозъка взаимодействат един с друг в промеждутъка, наречен синапс. Един неврон отделя химическо вещество - невротрансмитер в областта на синапса, където те се поемат от рецепторите на следващия неврон.
Човешкият мозък се състои от милиард неврони. Всеки неврон може да образува връзка с 10 хил. други неврони в резултат на което се появяват трилиони синаптични връзки. Тези взаимосвързани неврони образуват мрежи, които лежат в основата на навиците. Колкото повече правим нещо (храним се пред телевизора, караме колело, свирим на музикален инструмент, учим нов език) толкова по-силни стават невралните мрежи, поддържащи този навик. Доналд Хеб, канадски невролог от 40-те години на миналия век, отбелязва, че когато невралната мрежа е формирана активирането на едни неврон води до активирането на останалите. Така невралната мрежа укрепва.
Тези идеи са известни като теорията на Хеб - между невроните, които се възбуждат едновременно възниква здрава връзка. Невралнте мрежи поддържат нашите навици, а навиците укрепват невралните мрежи. Т.е. биологията формира поведението и обратното.
Ние сме това, което правим
Учените са доказали, че опитът въздейства върху невралните мрежи. Всичко, което правим променя мозъка ни. Ако продължа да се храня пред телевизора този навик ще се "монтира" в невралните мрежи. Поведението ще промени структурата на мозъка. Това е доста отрезвяваща мисъл. От тази гледна точка - ние сме това, което правим.
Внимавайте какво правите. Колкото повече повтаряме нещо, толкова по-голяма е вероятността да го правим в бъдеще. За мозъка, управляван от навици няма разлика между добро и проблематично поведение. Повтарящите се действия, мисли и чувства просто изграждат по-здравни неврални мрежи в мозъка.
Какво да правим? Нима сме обречени да живеем на автопилот под командването на нашите навици?
Докато навикът ми да ям пред телевизора влияе само на мен, други може да навредят на отношенията. Ако непрекъснато се отнасям към мъжа ми неуважително, то поведението ми ще стане част от това, което съм в отношенията ни. И това може да провокира неговия негатив и да разруши близостта ни. По този начин ние ще станем жертва на нашите поведенченски навици в отношенията.
Ние сме пленници на навиците ни?
И все пак имаме избор. Ние можем мълчаливо да възпроизвеждаме проблематичното ни поведение, действително, превръщайки се в пленници в затвора на нашите навици или да направим крачка назад, да помислим и да анализираме поведението си.
След три вечери с ядки през телевизора разбрах, че действам автоматично и това не ми хареса. Затова реших да се възползват от мозъчната ми кора - част от мозъка, която позволява да рефлектираме над действията си. Замислих се за излишните калории, но най-вече над това, че не искам да се храня несъзнателно.
Незабавно се отказах от тези навици. Сега ям ядки само, когато наистина съм гладна, а не защото съм кучето на Павлов. В брака си много се старая да се държа осъзнато и да не попадам в капана на навика на емоционалната реакция. Опитвам се да си припомням истинските си цели и да се държа в съответствие с ценностите ми.
Не съм задължена да стоя в затвора на автоматичните си реакции. Научих се да се спирам, да поема дълбокото въздух и да се замисля за това какъв човек искам да бъда в отношенията си. Мога да избирам и съм способна да променя поведението си, когато забележа, че несъзнателно съм попаднала в капана на своите привични реакции в отношенията.
Способни сме да се променяме и адаптираме
Независимо от това, че навикът е нашата втора природа, ние сме способни да се променяме и адаптираме. Нашият мозък непрекъснато се променя в отговор на промените в средата, която ни заобикаля. Способността към адаптиране е тайната на успеха ни като вид. Нашата задача е да вземем под контрол собствената ни адаптивност и да я използваме за наше благо, като избираме какви искаме да бъдем.
Разбира се, ние нямаме абсолютна свобода. Идваме на този свят с определени генетични особености, ограничения и темперамент. Но имаме много повече възможности да станем онези хора, които бихме искали да бъдем. Нашите гени не ни предопределят и тайната се крие в невропластичността - способността на мозъка да се променя.
Само преди 10 години учените смятаха, че невропластичността е характерна само за детския мозък. Действително младият мозък е крайно адаптивен и се формира под влиянието на опита, променяйки се и развивайки се в съответствие с това как се грижат за детето неговите родители или други хора. За малкото дете всичко е ново, то поглъща всичко и се формира под въздействието на околната среда.
Не сме обречени да бъдем жертви на нашето минало или на гените ни
По този начин, освен гените влияние върху нас оказва и средата, в която растем. През последните години учените са направили революционното откритие за това, че възрастният мозък също е пластичен и може да се променя. Ние може да се учим и да се развиваме, променяйки мозъка си, променяйки целия си живот.
Оказва се, че опитът променя не само невралните мрежи, а влияе и на експресията на гените. Гените се включват или изключват под влиянието на опита или средата (това се нарича епигенетика.)
Това откритие за способността на зрелия мозък към промените обнадеждава всички ни, които искаме да продължаваме да се развиваме и учим, докато ставаме по-възрастни.
Възможността да променяме навиците ни и да се учим на ново през целия живот въодушевява. Ние не сме обречени да бъдем жертви на своето минало или гени. Но възрастният мозък се променя много по-трудно, отколкото детския. Ще се наложи да поработим над това, което при децата се получава по естествен път.
Благодарение на невропластичността ние може да придобиваме навици и да ги променяме. Тъй като всичко, което правим променя мозъка ни ние може да попаднем в капана на навиците, повтаряйки ги отново и отново или да вземем решение да ги променим, да изберем нов път и да придобием нови навици, които съответстват повече на ценностите ни. Може и да живеем неосъзнато на автопилот, но може и да изберем друг път. Изборът е наш.
* Кучето на Павлов е експеримент, извършен от руския учен Иван Петрович Павлов, довел след себе си до откриването на класическото кондициониране. В условията на експеримента, кучето на Павлов редовно, т.е. многократно е хранено при едни и същи условия като режим – време, място, лице от което получава дажбата си, включително пристигането на храната на животното е съпътствано от включването на звуков и/или светлинен индикатор. Кучето на Павлов първо чува стъпките на човека, който му носи дажбата, после го визуализира и свързва със звука и/или светлината, след което следва дажбата. При редовно хранене при идентични външни и съпътстващи условия, Павлов установява че слюноотделянето при кучето се дължи вече не на визуализацията на храната, а на представата за нея асоциирана с всичко съпътсващо я като условия по отношение на време, място, начин и т.н. Преди хранене, кучето на Павлов още преди да види дажбата си започва да слюноотделя, което е придружено с характерните в случая гърчове на животното.
Превод: Actualno.com
