Нощем водата и парното спират в столицата на Босна. Затова младите са в кината.
Босна две десетилетия след Дейтънския мир: неподправена сплав от хора и градове, ранени и жигосани от миналото, което не желае да си отиде.
„За мен този камион е лечебница, тук съм на рехабилитация. Въртя хиляди километри, а можеше да съм в затвора.“ Кемал пусна грамадния волан, за да свие китките, сякаш са привързани с белезници, и хвърли заговорнически поглед.
Младият мъж – около 35-годишен, ни приюти в грамадното си возило в Брод, градец на границата между Хърватия и Босна, когато колата ни отказа да продължи пътя си към Сараево. Като повечето босненци Кемал беше висок почти два метра; грубоват, с огромни ръце, маратонки и раздърпана фланелка. И както често се получава отвъд Сава, почти веднага заговори за войната, която между 1992 и 1995 г. отнема живота на 100 000 души и оставя без дом 1,2 милиона.
Признанията му, че и той „яко е пуцал“, бяха равномерно прекъсвани от нецензурни слова, възбуждани всеки път, когато тирът подминаваше многобройните сръбски знамена наоколо (намирахме се в сръбската част на Босна). Не мина много време, преди да видим белезите изпод тениската му: тялото на Кемал беше като решето, следи от куршуми, грозно зараснали шевове, дълги порезни рани. Простата сметка, че тогава е бил малко дете, той контрира веднага: „Четниците (както мюсюлманите казват на сръбските части) не питаха на колко години си“.
Когато няколко часа по-късно най-сетне пристигнахме в Сараево, внезапно осъзнахме: тялото на този грамаден мъж приличаше досущ на фасадите на повечето сгради наоколо. Двадесет години след войната те все още мълчаливо стърчаха, безмилостно надупчени от хиляди куршуми. Грозните ями съжителстваха с цветя по прозорците, сякаш ги няма. Само масовите надписи „Фасада се обрушава“ подсказваха, че някой ги забелязва.
Такава е Босна две десетилетия след Дейтънския мир: неподправена сплав от хора и градове, ранени и жигосани от миналото, което не желае да си отиде.
„Репортери, писатели, хуманитарни работници, режисьори от цял свят черпят вдъхновение от мястото, наричано някога Балканския Йерусалим: дом едновременно на православни, католици, мюсюлмани и евреи.“
Гладни смо на три jезика
„Народните пленуми се родиха изневиделица, за да сложат край на ширещото се усещане, че хората в тази държава могат да понесат всичко безмълвно“, казва 23-годишната Алдияна, доброволец в организация за младежка заетост.
Приятното откритие, което самите босненци правят за себе си през онези дни на 2014 г., тихо, ненатрапчиво и срамежливо покълва и в нашите очи. Творческата енергия на сараевци е пленяващо искрена и простичка: войната е обезсмислила всяка претенция, а дълбоката чувствителност, останала след трагедията, натурално заклеймява фалша.
„Гладни смо на три jезика“ – надпис, изникнал по десетки рушащи се фасади, находчиво обобщава реалността, докато осмива опитите да се разграничат босненски, хърватски и сръбски. Симпатичният рисуван котарак – Мосю Ша, който също дебне от стените из града, нахилено повдига духа на пешеходците – често, докато държи червена роза, символ на драматичното минало. Съоръженията от зимната олимпиада през 1984 г., на която босненската столица е домакин, оставени от властите в разруха и забвение, са превзети от графити артисти, успели да ги превърнат в цветна атракция за туристите.
„Гладни смо на три jезика“ – надпис, изникнал по десетки рушащи се фасади, находчиво обобщава реалността, докато осмива опитите да се разграничат босненски, хърватски и сръбски.
Текст и снимки: Ива Лазарова
Целият текст четете в новия брой на списание travel&extreme Explorer.
Повече за списанието www.explorerbg.bg.
