Скорошен ден от необичайно меката зима ме накара да облека есенното си палто. Когато бръкнах в джоба му, напипах нещо малко и твърдо. Извадих го - хапче парацетамол, изрязано заедно с блистера около него. Това "откритие" изпълни сърцето ми с благововение и радост, защото на момента ме прати на над 10 000 километра разстояние - в слънчева Куба.
Бях там през октомври 2022-ра. Завинаги ще съм благодарна, че отидох. Защото видях не една различна държава, не един различен народ. Видях един съвсем нов свят, който донякъде ми е мъчно, че съществува, но егоистично се надявах да продължи да го има по-дълго, за да успея да се докосна до него.
Да се върнем към парацетамола. Какво правеше той в джоба ми? Бях си взела половин блистер, за да съм подготвена при евентуален вирус или настинка. В крайна сметка обаче го раздадох като подарък, ценен подарък. Защото в Куба, особено извън Хавана, местните не ти искат пари, когато разберат, че си чужденец. Те те молят за парацетамол или сапун. Ако им дадеш това, а при голяма "щедрост" червило, парфюм или нещо подобно, ще им създадеш прекрасни емоции. Жалко, че е така. Но е така, видяхме го и в Тринидад, и в Сиенфуегос. А молбите за сапун са навсякъде, включително в Хавана. Децата пък те наобикалят и повтарят като мантра: карамельос, карамельос" (бонбони). И едно лукче ще ги зарадва и ще ги усмихне.
Като заговорихме за храната, да продължим с темата. Храната в Куба е оскъдна откъм разнообразие. Извън големите хотели, в менюто можем да открием малко неща, най-вече леко безвкусното ястие ориз с боб, което е и сухо на всичкото отгоре. В салатата доматите са неузрели, а краставиците - презрели, десертите са най-често плодове или кремове. Навсякъде се предлага и месо, но какво месо - съвсем натурално и много вкусно. То спасяваше менютата, но не и за нашата приятелка, която е вегетарианка...
Споменах вече две неща, показващи най-мечтаната ми дестинация в лоша светлина. И макар да има още поне 3 пъти по-толкова такива, нека разведрим малко обстановката, защото Куба е повече от негативите си. Тя е вдъхновение.
Не е лъжа прословутата лежерност на кубинците, склонността им да изваждат на преден план хубавото от живота, което достига до тях, вместо да се самосъжаляват. Да, в Куба много се танцува, музика звучи от много места, хората се събират и се забавляват така, както умеят. За тях флиртът е много важен и не изчакват да го упражняват в обичайните за това места - в заведения, барове, на плажа. Действат веднага, когато почувстват подтик за това. Напълно обичайно е сервитьорът да флиртува с Вас, или някой непознат на улицата да Ви направи комплимент. Времето в Куба е спряло почти във всичко, но не и при свалките - кубинците са наясно, че днес сте тук, утре Ви няма и действат бързичко. "Хайде да отидем да се усамотим" не е нещо необичайно да се случи час-два след като сте се запознали.
Друга прекрасна особеност на тази островна държава, която всеки познава, са старите коли. В ярки цветове, напълно допълващи се с цветовете на Куба като цяло. Ръмжащи, вонящи на бензин, скъпички за превоз, но в момента, в който се качиш на такъв, разбираш къде си, в теб се събужда жажда за живот и на лицето ти цъфва усмивка, която не слиза, докато самият ти не слезеш от розовия, синия, белия кадилак, шевролет, форд.
Обичайните къщи в страната са едноетажни, без познатите на нас покриви с керемиди, с малка веранда, на която задължително има стол-люлка. Поне един. Независимо дали къщата е по-богата, или съвсем мизерна. Кубинците обичат да се изтегнат на тези столове пред дома си и да наблюдават, да дишат, да общуват.
Онези неща в Куба, от които не можем и нямаме повод да се оплачем, са баровете. Независимо дали са стари, амортизирани, или нови, по-лъскави, те са на ниво - както откъм питиета, така и откъм атмосфера. Почти винаги музиката е жива и доста емоционална. Има какво да се желае откъм обслужване на доста места, но не можем да виним служителя, чиято заплата не се влияе от това дали ще обслужи 100 маси, или 10. Той просто не бърза за никъде и не се старае много. Дори вероятният бакшиш не го мотивира особено...
И като споменахме бакшиша... В Куба той се е превърнал почти в закон. Сядаш на заведение, поръчваш и си плащаш храната и напитките. Добре, но не е достатъчно. Трябва да си платиш и за музиката. Скоро след като си седнал, край теб ще мине служител с кутия, в която трябва да оставиш песо за музикантите. Отиваш например във фермата за крокодили, плащаш си входа. Пътьом минаваш през малък навес, където напорист мъж те хваща за ръката и те води на импровизирана сцена, като ти връчва две дървени дрънкалки. Не приема отказ, а когато го уважиш и подрънкаш няколко секунди с предметите, следва заявка за получаване на песо, защото си подрънкал с дрънкалките. Условие за бакшиш има почти навсякъде и за почти всичко възможно. Екскурзоводката, която беше местна, каза да помагаме, ако обичаме. Обичаме и искаме, но за да помогнеш на всички, трябва да дублираш бюджета си за джобни.
Имаше един случай, в който цялата ми група бяхме разтърсени и искахме да помогнем. Случай, в който не ни бе поискан бакшиш, но някои от нас настояха да съдействат. На прекрасния остров Кайо Санта Мария, в ол-инклузив хотела, имаше един младеж, който се грижеше за забавленията на гостите. Денем той даваше уроци по салса за начинаещи на самия плаж, а вечер с групата му танцуваха за нас и също даваха уроци на желаещите. Момчето влагаше сърце и душа в това, което правеше, както и останалите танцьори, но се оказа, че държавата не им дава храна, а само вода при престоя. Ако искаха да се хранят, трябваше да си плащат от заплатите, но цените бяха високи за тях. Тогава двама от нашата група отидоха на мястото, където ние, туристите, можехме да получим безплатно сандвичи, и няколко пъти се наредиха, за да нахранят танцьорите. Тях много ги беше срам, но приеха жеста, а безспорно го заслужаваха.
Нямаше как да не се докоснем и до политиката в Куба. Въпреки че живеят с купонна система, с ниски доходи и имат правото да купят определен брой пакети ориз, месо, боб и т.н.месечно; въпреки че виждат как живеят туристите, а те самите имат толкова малко; въпреки че в по-голямата си част не могат да имат бизнес; че се налага да молят чужденците за сапун, песо, бонбони за децата, дрехи... Кубинците обичат своята политическа система, уважават комунизма, почитат Фидел Кастро. И не дават да кажеш и думичка против него. А какво да кажем за Че Гевара: той е навсякъде. На билборди по улиците, на сувенири по сергиите, на тениски, на кориците на книги, на пощенските картички.
Има още от какво капризният европейски (и не само) турист да се оплаче за престоя си на Острова на свободата. В хотелите, дори тези с 3+ звезди, интернетът е оскъден или се доплаща, няма супермаркети и някои от нас бяха озверяли след 12 дни без шоколад например, тоалетните в ресторантите много често са без течаща вода и са изключително мизерни... Имахме престои в хотели, в които имаше режим на водата или пък на тока, а в един от тях съжителствахме с гущерчета и други екзотични животинки.
Но Куба е красота. Красота и очарование, които дори успяват да замаскират страданието и недоимъка. И тази красота не е в залезите като от скрийнсейвър, не е в белите плажове и тюркоазените води, не е в сластните танци и завладяващата музика, нито в опиянението от рома зад дима от ароматните пури. Красотата е във всичко това, в отпечатъка, който Куба оставя върху душата. Някой ден Куба ще стане "нормална" държава - демократична, равнопоставена, изобилна. Хората ѝ го заслужават, но...
Някакъв, безспорно недостоен, егоизъм в човека, който я посети такава, каквато е сега, го кара да мечтае да я види отново в сегашния ѝ вид. Най-малкото за да погали душата му отново...
Автор: Адриана Димитрова
