Всъщност има много места в Родопите, които подреждат обърканите линии в главата ти спрямо божествения замисъл, кодиран в мекотата на заоблените линии, вечното зелено, внезапно открилите се поляни, звездите, които изпадат сякаш от пробит кош, огромни като дюли... Номерът е да откриеш Своето място, в което можеш да забравиш всичко и от ролята на дребния човек, който се бъхти всеки ден да пробие пътя си през множеството други дребни човеци като него, да се превърнеш в част от красотата, която те заобикаля. Онази част, без която красотата, сама за себе си, ще продължи да съществува, но няма кого да прегърне.
Моето място е Гращица. Името на тая махала на село Стойките е като парола за хората, които са я открили, защото продължават да ходят там. Имат необходимост.
За да отидеш в Гращица, трябва да прежалиш представата си за почивка като за олинклузив в гъстонаселен хотел и пълен с пищящи деца басейн. Ако това е представата ти за почивка, не ти е мястото там. Не е и ако не си свикнал да ходиш пеша, ако без кола не можеш дори да си представиш как ще стигнеш от точка А до точка Б, ако не понасяш тишината, ако в природата виждаш единствено буболечките, които те дебнат по поляните или ако те е страх от мечки.
Там горе в планината няма нищо от първото и има всичко от второто. Има панорамна гледка с безброй планове при хубаво време, има лек ветрец, има пътеки с мъх, които водят до поляни, над които кръжат орли, има дъхави малинаци, обсипани с плод до небето, има ледено студена вода, която се пени в планински поток, после се скрива, после пак се показва. До махалата няма хубав път, има черен и тесен, от едната страна е урвата, нагоре не може. Няма къде да обърнеш. Пътят е правен от сръбски военнопленници след Балканската война, по едни избори преди десетина години положиха сто метра асфалт, ама изборите минаха и заминаха и никой не даде нататък. В махалата живеят постоянно десетина души, но напоследък наблизо разцъфтя вилна зона с луксозни къщи, които нямат нищо, ама нищо общо с оригиналните.
Срещу махалата е село Гела, надолу вдясно е Широка лъка, вляво са Стойките. 40 минути пеша горе долу е разстоянието до най- близкия магазин в Стойките, социалните контакти са сериозна работа и хората си вървят. А и в махалата няма магазин. Така че ходят пеша. И зиме, и лете.
Ако тръгнеш пеша към Широка лъка, вървиш по малко по-направен път, наклонът е в твоя полза, да му мислиш за връщането. За час и нещо си там.
Точно под къщите на махалата има поляни, рекичка, която през лятото се скрива, нагоре започват боровите гори. Мъх, здравец, малини и орли. Това са ключовите думи за тая посока. Ако тръгнеш пък нагоре от махалата и минеш вилната зона, попадаш в друга гора. Преди нея са старите гробища.
Който може да чете по стари паметници, разчита историята на махалата. Преди много години тя е била оживена, имало е училище, от нея са тръгвали и не са се връщали войници, има даже и убийство от любов. И макар и гробищата да са изоставени, има по- нови, и тук виждаш нещо, дето го няма другаде в България. Родопчани не се прощават с покойниците си, докато е жив и последният роднина. Те подновяват гробове отпреди 80 години, печатат некролози за хора, починали преди 57, 29 и всякакви такива години, несвързани с никакви официално приети годишнини.
Просто не им дават да си отидат завинаги. И още нещо. В старите гробища има параклисче, което е винаги отворено. Можеш да влезеш вътре, да си вземеш свещ и да си пуснеш стотинките в кутията на масата, да се помолиш и да си тръгнеш. Следващият ще направи същото. Без някой да отключва и заключва вратата. А когато тръгнеш към Стойките, по пътя можеш да си поемеш дъх до една чешма с надпис " Спомен за майка ". Без повече уточнения.
Можеш да отидеш в Пампорово, съвсем наблизо е. Но нищо от тая гледка и тоя дух няма да усетиш.
