Бившият футболен съдия, Николай Стайков, даде ексклузивно интервю за сайта Бетенеми. В него той разказа за футболната си академия – Барокко спорт, за целите и амбициите си, както и за редицата трудности, които е трябвало да преодолява през последните месеци, във връзка с пандемията.
Стайков сподели, че в трите години, в които школата е имала сътрудничество с испанския гранд Валенсия, се е усетила огромната разлика на организационно и финансово ниво между европейските и българските школи.
Въпреки всичко, президентът на Барокко смята, че се виждат наченки на подобрение и в родната действителност, отбелязвайки все по-голямата ангажираност на млади специалисти, които търсят развитие в сферата на футбола.
Здравейте, господин Стайков! Трудна и тревожна година е вече зад гърба ни, независимо, че новата не започва по много по-различен начин. Как оценявате изминалите 12 месеца през Вашата призма?
Измина една трудна година, във всеки един аспект. Срещнахме се с нещо, с което до момента човечеството не се беше срещало. Отделно, трябваше да търсим варианти за издържане на школата, тъй като всяка една школа е силно зависима от таксите на децата. При положение, че децата не са на линия, то и за самите треньори, и за мен беше тежко.
Какво беше отражението на пандемията върху процесите във Вашата школа – Барокко спорт?
Като човек, който дълги години се занимава с футбол и съм бил от страната на треньорите, знам, че да работиш и да не вземаш пари е сложно. Това важи за всеки човек, когато си на ръба на оцеляването. При мен са главно млади момчета, които се опитвам да стимулирам, за да се развиват. В онзи момент обаче не можех да им предоставя нищо и трябваше да се опитам да ги задържа в клуба, за да последват идеологията ни.
Когато започвах проекта с академията, идеята беше да привлека много деца на базата, която стопанисвам. Пълните терени ми радват сърцето, това е един вид удовлетворение и показно, че съм си постигнал целта.
В кой аспект е най-голяма загубата за децата през изминалите месеци?
Децата загубиха напълно системността си на тренировки. В един момент са само пред компютрите и не могат да излизат, след като преди това са свикнали по 3-4 пъти на седмица да са ангажирани с футбол. Получи се обездвижване и при децата си пролича особено много, когато се върнаха към тренировки и бяха качили килограми, например.
От друга страна се наруши и ритъмът на живот. Те си знаеха последователността – например, училище, уроци по английски и след това футбол. Всичките рестрикции и мерки, наличието на родители, които бяха налегнати от безпаричие, други, които се страхуваха за по-възрастни роднини – сблъскахме се с много различни аспекти и трябваше да сме по-гъвкави в методите си. Мисля, че успяхме да закрепим нещата и да запазим децата и треньорите в школата, за да съумеем да продължим развитието на школата.
Успявахте ли да държите децата фокусирани върху футбола и най-вече спокойни с оглед на цялата обстановка?
Всички млади треньори правиха онлайн тренировки през „Зуум“. Те използваха системата и за другите си ангажименти и бяха добре запознати с нея. Искахме да запазим интереса на децата, а и да ги накараме да се чувстват близки до треньорите. Приемам, че децата и треньорите трябва да са като семейство и винаги трябва да има добра и постоянна комуникация с тях и с родителите им. Както и преди съм казвал, за да се изгради играч трябва да има добра връзка между родителите и треньорите. Само така може да се направи и добър краен продукт. Мисля, че се справихме с целта.
Проектът „Барокко“ започна преди повече от 3 години. Разкажете ни малко за това как се решихте на тази голяма стъпка?
Като човек, играл футбол, имах мечта да бъда треньор. Осъществих мечтата си, влизайки в НСА и работейки с деца. Постепенно спрях с футбола и се пренасочих към съдийство, заради различни контузии. Успях и там да стигна до професионалното ниво. Редом с това си играех и футзал и плажен футбол, така че винаги съм бил в кухнята на всички разновидности на футбола. След време станах и преподавател в Софийския университет, отново с футбола.
Постепенно прецених, че е време да започна да помагам на спорта, като създаването и развиването на школа беше начинът за мен. Сега имам ясната идея да се опитам да помогна на всички деца в школата, не само да станат футболисти, но на първо място, да станат хора. Това го повтарям на всяка родителска среща. Важно е да заобичат футбола, другото може да се постигне под най-различни форми, не само през професионалното практикуване на футбол. Може да станат мениджъри, съдии, да работят в маркетингов отдел, вратите им към този спорт не се затварят, в никакъв случай, ако не станат футболисти. Винаги може да се занимават отново с футбол, даже и да не е на зеления терен директно.
Помага ли Ви многостранното развитие в различни роли във футбола сега и когато вече сте в ролята на управник на клуб?
Абсолютно, да. Минал съм през всички нива на футбола – футболист, съдия, треньор и сега президент. Отделно, както и споменах, съм играл футзал и плажен футбол. Наясно съм с всички процеси в България. Нашият футбол се намира в труден преход, но мисля, че има светлина в тунела. Треньорите в детско-юношеските школи проявяват желание да се обучават, активно посещават семинари и постоянно търсят начини да се развиват. Това е една предпоставка, че до няколко години ще видим вече и същински резултати.
Дават ли надежда играчи като Вальо Антов, Доминик Янков и други, че може да видим отново наши състезатели, които да се реализират успешно на най-високото ниво?
Вальо Антов и неговият трансфер в Болоня определено е пресен пример. Това са хубави неща, но след това идва трудното – да се наложат. Преди 2-3 години и Калоян Кръстев беше в Болоня, както и доста други наши млади момчета, които не успяха обаче да се наложат по различни причини в Европа.
Защо имаме толкова голям проблем с изграждането на манталитета на нашите футболисти?
Проблемът е доста всеобхватен – икономически, социален. Нашите деца карат доста различен пубертет спрямо европейските, но още по-ключовото е, че родните клубове изостават много на организационно ниво спрямо тези в чужбина. На юношите в Европа се обръща специално внимание още от 12-13-годишни, когато започва да се следи храненето, заживяват децата в интернати и се намира баланс между училището и футбола. При нас този баланс и тази системност тотално отсъства.
На родителите също им се изкриви мисленето, защото с оглед на по-малкото ни успехи през последните години, масово децата биват ориентирани към изучаването на езици, а футболът и спортът остават като трети или четвърти приоритет.
Школата Ви има засилено партньорство с гранда Валенсия, като на практика Барокко е представител за България на испанския тим. В кои аспекти получавате най-голяма помощ от Валенсия?
Покрай пандемията всъщност ни се ограничи партньорството с Валенсия. Преди това сключвахме договори преди началото на годината, според които техни треньори трябваше минимум три пъти годишно да идват при нас и да изнасят лекции пред нашите треньори. Тази година дори не поднових договора, покрай несигурността около пандемията.
Горчивата истина обаче е, че футболът вече се прави само с много пари. Школите в Европа влагат много средства. Като започнем през лекари, физиотерапевти, отговорници за храненето и т.н. Даже и в школите на средноевропейско ниво е налична армия от специалисти и там се виждат резултати лека-полека.
При нас треньорът изпълнява 4-5 дейности, разпилява се и нищо не се получава. Това, което придобихме като опит от работата с Валенсия, по-скоро ни представи плашеща равносметка за това какво правим ние и какво правят те! Те имат по 4-5 треньори в една единствена възраст. Западноевропейският футбол е на такова равнище, че все по-трудно ще е да се доближим до тези стандарти.
Все пак, отново казвам, има наченки на подобрение. Лудогорец успя да направи добра школа, въпреки че им е трудно поради географския фактор. Ботев Пловдив направиха добра школа, но и там ги налегна финансовата криза. Левски правеше интересни неща, преди цялата сага около Божков. Школите се опитват да се развиват по западноевропейски модел, но е много трудно. Най-лошото е, че президентите на тези клубове не желаят да влагат повече средства именно в школите, за да се изкарва по-добра продукция.
Създава ли проблем, в този ред на мисли, тезата, че в България от футбол много трудно се печели? Има ли начин това да се промени, за да може собственици да влагат повече средства?
Пирамидата при нас, на първо място, е обърната с главата надолу. На второ място, президентите у нас ръководят клубовете със съвсем различна цел. Виждаме, че Домусчиев и Гриша Ганчев успяха да спечелят от футбол. Ганчев направи добра школа в Литекс, откъдето излязоха доста играчи, които бяха ядро на националния отбор. Лудогорец спечели с влизанията си в групите на европейските клубни турнири. Недостатъците обаче се виждат, а именно многото чужденци.
Четох статия онзи ден, че в Лудогоре има 25-ма чужденци, което не съответства на вложените средства и изграждането на 12 терена за школата. Вложени са общински и държавни пари в самата база и в следващия момент отново разчитаме само на чужденците. Трябва да има баланс, за да се получат нещата. Необходимо е търпение и сърце.
Преди време споменахте, че след 3 години работа сте достигнали „кота 0“ в школата. Какви са следващите малки стъпки пред Вас?
Мисля, че много правилно се изразих, тъй като през тези три години се стараех да изградя треньорски екип, който да взаимодейства добре помежду си и да работи заедно на ниво. От лятото дойде да помага в школата Стефан Яръмов, едно доста известно име в детско-юношеския футбол, с дълги години опит в школите на ЦСКА и Литекс. Ники Николов дойде наскоро от Витоша Бистрица, той има около 15 години стаж в юношеския футбол.
С тези назначения правя малки стъпки, които очаквам да дадат определни резултати след 1-2 години. Заредил съм се с търпение, защото знам, че съм тръгнал от нулата и с всяка година се опитвам да надграждам по малко. Миналата година, например имахме само около 17 момчета в старшата възраст, сега вече са 37 и направихме два отбора, които да играят в различните зони.
В по-малките възрасти е по-трудно, защото редица други частни школи набират доста от талантите, но се надявам с времето да вдигнем и ние качеството. Надявам се, че с мисленето, което се налага всеки ден – да станем хора, а не футболисти на всяка цена, ще се получат и необходимите резултати накрая.
Редица футболни деятели изтъкват затварянето на спортните училища и малкото тренировъчно време на играчите като основния проблем на нашия юношески футбол. Споделяте ли тези наблюдения?
Съгласен съм. Това, което е било, образно казано, градено по време на комунизма, беше разрушено за 15-20 години. Имаме нужда от начертаването на ясна стратегия, за да се възстановят спортните училища и паралелки. Цялостно обаче факторите са много и всичко е комплексно.
Самата образователна система стигна своеобразно дъното и има опити за възстановяването на предишното ниво на обучителната система. Точно там трябва да се направи далеч по-добра връзка между Министерството на образованието и Министерството на младежта и спорта. Трябва да се обърне внимание на малките неща, например липсата на часове по физическо в най-ранните възрасти в училище. В дългосрочен план това дава своето отражение. В предишнана структура имаше ясно обособени младежки центрове за спорт във всяка община, децата от най-ранна възраст бяха задължени по някакъв начин да спортуват.
Друг проблем на нашата образователна система е разделението на две смени. Навсякъде в Европа се учи сутринта, след което следобедът е предоставен на децата за други занимания и спорт, например. В нашата школа се чудим как да направим тренировките късно вечерта, защото някои деца са сутрешна смяна, други са вечерна и свършват чак към 19:00 ч. Докато свърши тренировката и вече е време за лягане, съответно детето няма да успее да се наспи и възстанови добре. Това е елементарен казус, но реално оказва сериозно влияние върху развитието на един футболист.
Като бивш съдия, смятате ли, че е парадоксално, че имаме рефер на европейско ниво, в лицето на Георги Кабаков, но въпреки всичко той не изглежда да получава необходимото уважение в родната си страна?
Мога да Ви дам и други примери за съдии, които са на европейско ниво, но в собствената си страна не са особено долюбвани. Имал съм възможност да се докосна до доста международни съдии от други държави.
Не бива да забравяме, че съдийството е част от футбола и затова е най-великата игра в света. Футболът е направен за емоция, хората са отишли на стадиона, за да изкарат всичката насъбрана енергия. В България казваме често, че се ходи на мач, за да се изкара негативната енергия.
Идеята обаче е, че се предоставя нещо различно, спрямо ежедневието. Затова трябва да се примиряваме с грешките на съдии, треньори и футболисти – всеки прави грешки. Нужно е да се разсъждава по-философски и да не се водят някакви войни между клубовете и срещу съдиите, например.
Очакваме въвеждането на системата ВАР в България в най-скорошно време. Позитивно или отрицателно е влиянието на системата, след въвеждането ѝ в употреба?
Мога да изтъкна както плюсовете, така и минусите на тази система. Определено ще има по-малко ощетени отбори. Виждаме обаче, че съдиите прилагат и тълкуват отсъжданията по различен начин из цяла Европа. Губи се човешкият фактор и емоцията сред феновете, които се чудят дали радостта им не се е оказала напразна. Губи се елемента на първична радост. Създава се и излишно напрежение сред играчи и ръководство.
Футболът е бил създаден с цел забавление на хората, а с навлизането на тези технологии да не стане така, че един ден и футболистите да разчитат да дадена технология, която да им оправи мерника пред гола, например!
И за финал – какво си пожелавате в личен и професионален план през тази година?
Пожелавам си най-вече здраве, за мен и за всички около мен. Дано успеем по-бързо да прескочим тази епидемиологична обстановка и да се върнем към стария си ритъм на работа и живот.
Относно школата, мога да кажа, че се надявам да предам работоспособността си на всички треньори, защото всичко, което съм постигнал през кариерата си, е било плод на много труд. Вярвам, че рано или късно това, което правим със сърце, ще даде плодове.
