„Вдовици в четвъртък“ (превод: Марин Галовски, цена 12 лв., 208 стр.) е разказ за упадъка на висшата прослойка от средната класа в Аржентина вследствие на икономическите трусове от края на миналия век. В елитен квартал се е самоизолирала група от състоятелни хора, радващи се на помпозния си бит, но и разяждани от самота. На този фон се развива криминална интрига, която е само повод да бъде възпроизведен жалкия духовен облик на едно общество.
Клаудия Пинейро е родена през 1960 г. недалеч от Буенос Айрес. Известна е като автор на пиеси, сценарии за телевизионни програми и журналистически материали. Отличена е с редица престижни национални и международни награди. Романите й заслужават славата си на горещи бестселъри в Латинска Америка, а „Вдовици в четвъртък“ нашумя и покрай екранизацията на режисьора Марсело Пинейро.
„Изкусна книга, безжалостна дисекция на едно отмиращо общество“ – така Нобеловият лауреат за литература Жозе Сарамаго определя романа на Клаудия Пинейро. На 20.02.2012 г. и българският читател ще има удоволствието да се запознае с популярната аржентинска писателка.
Откъс:
Отворих хладилника и застанах изправена пред него, опряна на дръжката, загледана в студената светлина, която обливаше рафтовете вътре, с невиждащ поглед и изпразне¬на глава. И се застоях така, докато сигналът, че трябва да затворя, за да не излезе студът навън, не ми напомни къде съм, тук, закована пред хладилника. Потърсих нещо за яде¬не. Сложих в чиния остатъци от предния ден, стоплих ги в микровълновата и я отнесох на масата. Без покривка, взех тръстикова подложка, която преди две години бях купила от Бразилия по време на една от последните ваканции, кои¬то тримата прекарахме заедно. Като семейство. Седнах с лице към прозореца, това не бе моето място, но ми доста¬вяше удоволствие, когато се храня сама, градината да бъде пред очите ми. В деня, за който ви разказвам, Рони вечеря¬ше в дома на Тано Скаля. Така, както всеки четвъртък. Въпреки че този беше различен. Двайсет и седми септември 2001 година. Четвъртък. Все още бяхме уплашени от срут¬ването на кулите близнаци и отваряхме писмата едва ли не с гумени ръкавици от страх да не попадне върху ръцете ни белият прах. Хуани бе излязъл. Не го бях питала нито къде отива, нито с кого. Хуани не обичаше да го разпитват. Но така или иначе, аз знаех. Или поне си въобразявах, както и да е – все едно, беше ми достатъчно.
Нямаше почти нищо за миене. От няколко години се бях примирила с това, че не съм в състояние повече да плащам за домашна помощница на пълен работен ден, и идваше една жена само два пъти седмично за по-тежката работа. И така се научих да не цапам, да не си мачкам дрехите, дори сутрин, като се измъквах от леглото, то си оставаше оправено. Не защото самата работа ми тежеше, а понеже миенето на чинии, оправянето на легла или пък гладене¬то ми напомняха, че в един момент съм имала нещо, което сега ми е отнето.
Мина ми през ум да изляза, но се разколебах, като се сетих, че е възможно да срещна някъде Хуани и той да си помисли, че го шпионирам. Бе горещо, небето бе осветено от звезди. Нямах никакво желание да легна и да се въртя в леглото будна, с мисълта за всички недокарани доникъде сделки за недвижими имоти. Имах чувството, че ще пропад¬нат до една и няма да взема никаква комисиона. От много месеци живеехме в криза, някои се оправяха, други – не, но животът на всички нас вече бе различен. Или предстоеше да се промени. Отидох до стаята си да взема цигара, харесваше ми да вървя и да пуша, е, щях да изляза, въпреки Хуани.
