Безкомпромисна социална сатира, чието оръжие е оригиналният хумор на автора, осмиващ тенденции и нагласи на британското висше общество през 20-те години на миналия век.
„Упадък и падение“ разказва историята на Пол Нитопенс – студент по теология в Оксфорд. След пиянска вечер той е изключен за неприлично поведение, макар да не носи вина за скандалния инцидент.
Останал без пари, Пол започва да търси работа и попада в частно мъжко училище, за да стане преподавател на забележително бездарни и недисциплинирани ученици. Следва серия от злополучни обстоятелства, перипетии в разкошно аристократично имение и срещи с всевъзможни маргинали – всичко това полято с обилна доза мрачен комизъм.
Ивлин Уо (1903–1966) е всепризнат като един от най-впечатляващите стилисти в прозата на ХХ век. Автор е на журналистически материали, пътеписи и биографии, както и на незабравими романи като „Шепа прах“ и „Завръщане в Брайдсхед“.
В бележките към първото издание на „Упадък и падение“ през 1928 г. Ивлин Уо отбелязва: „Моля, имайте предвид, че написах този роман с цел да се позабавлявате“.
превод: Зорница Христова
цена 14 лв.
208 стр.
Откъс:
Заместник-деканът мистър Кикът и домакинът мистър Посълтуейт седяха сами в стаята на Кикът с изглед към вътрешния двор на колежа Скоун. Откъм покоите на сър Алистър-Дигби-Вейн-Тръмпингтън през две стълбища от тях долиташе нечленоразделен рев и шум от строшено стъкло. Само те между всички преподаватели в Скоун си останаха у дома тази вечер, тъй като днес се падаше годишната вечеря на клуба „Болинджър“. Другите се бяха пръснали из Боърс Хил и Северен Оксфорд по кокетни забави, по други учителски стаи или по срещите на разни научни дружества, тъй като годишната вечеря на „Болинджър“ беше труден момент за управата на колежа.
Това събитие не бе точно годишно, тъй като доста често клубът беше разпускан за няколко години след всяка среща. „Болинджър“ си има традиции; сред бившите му членове се срещат действащи крале. На последната вечеря преди три години внесоха лисица, за да бъде пребита до смърт с бутилки шампанско. Паметно преживяване! Тази вечер бе първата оттогава и по този случай се бяха събрали стари членове от цяла Европа. От два дни се изливаха в Оксфорд: припадничави величества от вилите на своето заточение, недодялани перове от несигурни провинциални управи; неграмотни земевладелци от влажни гранитни коптори в Шотландия; амбициозни млади адвокати, нахъсани млади юристи и кандидат-депутати от Консервативната партия, откъснати от сезона в Лондон и неприкритите аванси на дебютантките; всичко благородно като име и титла бе дошло за гуляя.
– Глобички! – рече мистър Кикът и потърка носа си с лулата. – Божичко, какви глоби ще паднат след тази вечер!
В избите на преподавателския салон се намираше изключително ценен портвайн, който се вадеше само когато глобите в колежа стигнеха петдесет паунда.
– Поне седмица има да пием – заяви мистър Посълтуейт. – Цяла седмица „Фаундърс“.
Откъм стаите на Алистър се извиваше пронизителна нотка; дори споменът за този звук предизвикваше тръпки на ужас; скоро на двора щяха да се изсипят благородни английски наследници, зажаднели да чупят стъкло, зачервени и дерящи гърла във вечерните си балтони.
– Не мислиш ли, че ще е по-разумно да загасиш? – предложи мистър Кикът.
В тъмното двата дона се промъкнаха към прозореца.
Долу дворът бе калейдоскоп от едва различими лица.
– Трябва да са поне петдесет – рече Посълтуейт. – Де да бяха всичките от колежа! Петдесет глоби, десет лири едната. Божичко!
– Повече, ако нападнат параклиса – каза мистър Кикът.
– Боже, нека нападнат параклиса!
– Интересно кои първокурсници са нарочени този срок. Винаги атакуват стаите им. Надявам се, че са имали благоразумието да не се вясват там тази вечер.
– Според мен Партридж ще бъде единият; притежава картини от Матис или нещо подобно.
– Аз пък чух, че бил с черни чаршафи.
– А пък Сандърс веднъж е вечерял с Рамзи Макдоналд.
– Рендинг е достатъчно богат, за да ходи на лов, но вместо това колекционира порцелан.
– И пуши пури в градината след закуска.
– Остин има роял.
– С кеф ще му го натрошат.
– Тлъста сметчица ще ни падне тази вечер, ще видиш!
Все пак би ми било по-спокойно, ако деканът или директорът бяха тук. Нали няма опасност да ни зърнат така?
Беше прекрасна вечер. Натрошиха рояла на Остин, стъпкаха пурите на лорд Рендинг върху килима му, счупиха порцелана, накъсаха чаршафите на мистър Партридж и навряха картината на Матис в легена му. Сандърс нямаше нищо за чупене с изключение на прозорците, но намериха ръкописа за поетичния приз „Нюригейт“, върху който работеше, и добре се погавриха с него. На сър Алистър-Дигби-Вейн-Тръмпингтън му прилоша и бе отведен в леглото си от Ламсдън от Стратдръмонд.
Беше станало единайсет и трийсет. Вечерта бе към края си. Ала имаше още нещичко за десерт.
Пол Нитопенс учеше за свещеник. Караше третата година от безбурното си пребиваване в Скоун. Бе дошъл след достойно представяне в малко частно училище с църковен уклон в Саут Даунс, където бе редактирал списанието, председателствал клуба за дебати и – както пишеше в препоръката му – беше „упражнявал добро и здравословно влияние“ в ръководения от него дом.
Иначе живееше на площад „Онслоу“ с наставника си – проспериращ адвокат, който се гордееше с напредъка му и дълбоко се отегчаваше от неговата компания. И двамата му родители бяха умрели в Индия по времето, когато спечели наградата за съчинение в началното училище. Две години живееше според отпусканите му средства, допълвани с две прилични стипендии. Пушеше три унции тютюн месечно – средно силен „Джон Котън“ – и изпиваше дневно пинта и половина бира – половината на обяд, а другата на вечерята – задължително в стола. Имаше четирима приятели, трима от които бивши съученици. Никой от клуба „Болинджър“ не бе чувал за него, а колкото и да е странно, той също не бе чувал за тях. Без да подозира какви неизмерими последствия ще има тази вечер за него, той щастливо въртеше педалите на връщане от среща на дружество „Лига на нациите“. Беше слушал прелюбопитен доклад за плебисцита в Полша. Смяташе преди лягане да изпуши една лула и да прочете още една глава от „Сагаза Форсайтови“. Почука на портата, влезе, остави колелото си и както винаги нерешително се отправи през двора към стаите си. Колко много народ! Пол нямаше особени възражения срещу пиянството – беше чел доста дръзка статия по въпроса в дружество „Томас Мор“, но усилено се стараеше да избягва пияните.
Лъмсдън от Стратдръмонд се заклатушка по пътеката му като катурнат друидски камък. Пол се опита да мине.
Случи се така, че вратовръзката на старото му училище имаше подчертана прилика с комбинацията от бяло и бледосиньо на клуба „Болинджър“. Разликата от четвърт инч от ширината на райето трудно би впечатлила Лъмсдън от Стратдръмонд.
– Тук някакъв нещастник носи връзка на „Болинджър“ – рече танът. Не току-тъй родът му властваше над безмерни и безплодни мочурища от езически времена.
Мистър Кикът погледна разтревожено мистър Посълтуейт.
– Май са хванали някого – рече той. – Дано не пострада сериозно.
– Боже мили, да не е лорд Рийдинг? Струва ми се, че трябва да се намеся.
– Не, Кикът– спря го Посълтуейт, като хвана ръката на припряния си колега. – Не, не, би било неразумно. Длъжни сме да опазим престижа на преподавателския състав. В настоящото си състояние може да не се окажат податливи на дисциплиниране. Посегателствата трябва да се избегнат на всяка цена.
Най-накрая тълпата си отиде и мистър Кикът въздъхна облекчено.
– Ама то всичко било наред. Не е Рийдинг. Нитопенс е, а той няма значение.
– Е, това ни спестява сума ти неприятности. Кикът, аз съм доволен, наистина. Колко дрехи е изгубил младежът!
На другата сутрин се състоя мила преподавателска сбирка.
– Двеста и трийсет лири – промълви възторжено домакинът. – И щетите отделно. Значи стават пет вечери, като сложим вече събраните. Пет вечери „Фаундърс“!
– Случаят с Нитопенс – коментираше директорът – е от съвсем различно естество. Казвате, че пробягал двора по дължина без панталон. Това вече е непристойно. Това не е поведението, което очакваме от един учен.
– Ами ако му лепнем една тлъстичка глоба? – предложи заместник-деканът.
– Силно се съмнявам, че ще може да я плати. Доколкото разбирам, не е състоятелен. Представете си само, по гащи! И в такъв късен час! Според мен най-добре да се отървем от него. От такива младежи няма полза в колежа.
Два часа по-късно, докато Пол прибираше трите си костюма в малкия кожен куфар, домакинът му прати съобщение да се яви.
– А, мистър Нитопенс– рече той. – Огледах стаята ви и забелязах на две места леки следи от прогорено, до камината и на перваза, несъмнено от фасове. Прибавям към сметката ви за колежа пет лири и шест пенса. Това е всичко, благодаря ви.
На връщане през двора срещна мистър Кикът.
– Тръгвате вече, а? – попита весело заместник-деканът.
– Да, сър.
Малко по-нататък видя капелана.
– О, Нитопенс, преди да заминете, у вас ли е моят екземпляр от „Източната църква“ на Дийн Станли?
– Да, оставих го на масата ви.
– Благодаря. Е, довиждане, скъпо момче. Предполагам, че след снощната достойна за порицание проява ще трябва да помислите за друга професия. Поне можете да се поздравите, че открихте своята непригодност за църковно призвание, преди да е станало твърде късно. Нали знаете, ако пастор се изложи така, целият свят разбира. А мнозина го правят, уви! С какво смятате да се заемете?
– Не съм сигурен още.
– Е, разбира се, можете да се хванете с търговия. Току-виж пък успеете да внесете в големия свят на бизнеса някои от идеите, възприети в Скоун. Няма да ви е лесно, да знаете. Трябва да го преглътнете храбро. Какво казваше доктор Джонсън за упорството на духа? Леле, леле, по гащи.
На входа Пол остави бакшиш на портиера.
– Е, довиждане, Блекъл, надали ще се видим скоро.
– Така е, сър, и много съжалявам да го чуя. Предполагам, че ще станете учител. Така постъпват повечето господа, дето ги изключват за непристойно поведение.
– Майната им на всички, да горят в ада дано – рече Пол плахо под носа си, докато караше към гарата, след което се засрами от себе си, тъй като рядко псуваше.
