Психологът Красимира Димитрова от Психоцентър "Касиопея" споделя разговора си с едно малко момиче, което е било наказано от майка си в ъгъла. Отделете време, за да прочетете тази история...
Наказана съм и стоя в ъгъла. Макар, че аз съм вече голяма – на цели 4 години съм и само искам да помогна на мама. Но мама съвсем нищо не разбира и дори не иска да ме чуе!
Сутринта ходихме с мама до магазина да пазаруваме, тъкмо се върнахме и позвъни по телефона една мамина приятелка. Мама влезе в стаята си да си говорят на „спокойствие“, а чантите с продукти останаха на пода в коридора. Една от тях падна и от нея се изсипа пакет с бисквитки. Нашето куче Лара веднага го хвана и поиска да го разкъса, но аз го дръпнах и със строг глас, точно като маминия, и казах: "Ти не трябва да ядеш бисквитки, те са вредни за теб. За теб мама е купила месце ". Лара само изскимтя, защото тя обича бисквитки и на мен ми стана много тъжно за нея.
Аз намерих в една от чантите пакета с месо и исках само да го покажа на Лара – ей така да не се тревожи. Месото беше завито в специална хартия, малко хлъзгава и едно парченце изскочи от моите ръце и падна направо на земята. Лара веднага го хвана и си го занесе в кухнята – да си го изяде. А от кухнята до чантите на земята се заточиха едни такива отвратителни следи от месото…Аз се изплаших, че мама ще ми се скара и започнах да ги бърша с крак. Единият ми чорап се намокри, но за това пък подът се изчисти…… А бисквитките сложих в горното шкафче в кухнята, аз знам къде стоят нещата у дома, аз съм вече голяма.
Мама все още си говореше по телефона, и аз реши, че мога сама да прибера продуктите по местата им. Погледнах в едната чанта и видях шоколадови бонбони.
"Изглежда, мама случайно ги е купила, – си помислих аз – нали тя каза, че повече никога няма да купува бонбони, а пък тези дето са в чекмеджето ще ги изхвърли на боклука, защото аз съм злояда, а пък тя дебелее от тях. Ще трябва да ги изхвърля, иначе мама така ще се разстрои , като разбере че ги е купила без да иска..…"
На мен ми стана много мъчно за бонбоните, но аз съм вече голяма и всичко разбирам- татко така казва. За това аз изхвърлих бонбоните в кофата за боклук и изтичах обратно. Тичах много бързо, защото ми беше много тъжно за тези бонбони. Затичах се толкова бързо, че изведнъж се спънах и паднах направо върху чантата с продуктите и така си ударих колянцето, че много, ама много ме заболя!
Нещо направи храссс! – ама не разбрах в чантата ли, в моето колянце ли? В това време мама погледна от стаята си и веднага се развика: "Ти какво прави, хулиганка такава?!" А пък на мен ми стана толкова страшно и обидно,а пък колянцето така ме болеше, че се разревах – много силно. "Ще ти се обадя по-късно", – каза мама в слушалката с леден глас. "Какво ревеш, ставай веднага от земята, мъко моя!" – взе да нарежда мама.
Аз едвам станах от земята и цялата в сълзи се опитах да разкажа на мама, как нещо в моето колянце изхрущя и сега много ме боли.… Но мама нищо не искаше да чуе, а само викаше. То пък се оказа, че изхрущяло не в колянцето, а в пакета с яйцата…… А още се оказа, че месото не било за Лара, а било за нас за вечеря.. А пък когато мама видя бонбоните в кофата за боклук, аз разбрах, че ще е по-добре да се скрия под масата в моята стая..…
Под масата беше добре и почти не се чуваше как крещи мама. Там лежеше моята кукла, която вчера търсих навсякъде и аз си я взех и тихичко и запях една песничка. Тази песничка си я измислих сама. "Ти си моята помощничка, толкова си добричка… Аз те обичам и никога не ти крещя… Ако ми помогнеш, двете ще си играем…" Под масата се показа главата на Лара. Тя май, също се уплаши от мама. Аз я погалих и тя легна при нас под масата. А пък аз си пеех песничката и не разбрах, как съм заспала.
Събуди ме маминият крясък. "Погледни я, крие се от мен, че даже и кучето си прибрала! Веднага излизай от там, нека и баща ти да види, каква си хубостница и как безсрамно гледаш!" Аз не знам какво е да «гледаш безсрамно», но сигурно така гледат много лошите очи. Аз исках да кажа на мама и тати, че моите очи не са безсрамни, но нещо ми заседна на гърлото и аз така и нищо не казах, а само се разплаках.
Лара също излезе под масата все едно, че нищо не се е случило и отиде при тати да му маха с опашка. "Добро куче, добро…" – мърмореше татко и я галеше по главата. "А ти защо ревеш? – това беше към мен. – не искаш ли да отговаряш за постъпките си?" Гласът на татко стана много сериозен. Лара за всеки случай се отдръпна по-на далеч от него.
"Аз не исках мама да се ядосва" – с мъка произнесох аз. "Не искала тя! – възмути се мама. – А да се разпореждаш в кухнята искаше ли?! Кой нахрани кучето с месо, кой изхвърли бонбоните на боклука, а и яйцата изпочупи, че и пода беше заляла с такава гадост, че едвам съм я измила!"
Мама така крещеше, че чак ми запищяха ушите и колянцето пак ме заболя.Аз се разплаках още по-силно. "Аз.. аз…помагах само… А мама…по телефона…" – думите ми се препъваха и подскачаха една върху друга, а пък сълзите ми пречеха да обясня на татко, че вече съм голяма и само исках да помогна на мама по-бързо да се оправи в кухнята, защото беше заета, говореше с приятелката си.Татко само недоволно се намръщи: "Нищо не ти разбирам. Стига си ревала,че ще те напердаша да знаеш поне за какво плачеш". А пък аз се уплаших и се опитах да се успокоя. А мама се застъпи за мен и каза, че не е хубаво да се бие малко дете и това е лош метод на възпитание.Татко се ядоса, грабна Лара и излезе на улицата, като силно трясна входната врата.
Аз видях, че мама се разплака и се затичах към нея, исках да я успокоя, но тя ме отблъсна: "Заради теб се скарахме с татко ти, не разбра ли? Иди в ъгъла и помисли за своето държание ". Аз разбрах, че мама съвсем не ме обича и отидох в ъгъла. И там реших, че повече изобщо няма да пипам без маминото разрешение и нищо няма да разказвам на татко, за да не се карат с мама, заради мен.
Аз ще стана много добра и тогава мама и тати много ще ме обичат и само ще ме хвалят………..
