Само за шепа политици от мирната история може да се каже, че са променили света. Маргарет Тачър е един от тях. Тя промени не само собствената си консервативна партия, но и цялата британска политика. Нейният ентусиазъм към приватизацията даде началото на глобална революция, а желанието й да въстане срещу тиранията помогна за свършека на Съветския съюз. Уинстън Чърчил спечели война, но никога не създаде нещо, което завършва на „изъм”.
Есенцията на тачъризма бе обратното на статуквото и синоним на свободата, което е доста странно, защото като премиер и бързо издигащ се в кариерата боец в някои отношения Тачър бе самото въплъщение на консерватизма. Тя смяташе, че една страна може да стане велика само ако хората са свободни. За разлика от известния пудинг на Чърчил, нейните битки имаха смисъл – правото на хората да живеят живота си възможно най-свободно от държавното микроуправление.
В ранните й години в политиката икономическият либерализъм бе в отстъпление, Съветският съюз разширяваше империята си, а Милтън Фридман и Фридрих Хайек бяха критикувани за академичната им ексцентричност. Британското правителство фамилиарничеше с профсъюзите (бира и сандвичи на „Даунинг стрийт” 10), раздаваше субсидии на неуспешните национализирани индустрии и стимулираше Кейнсианския модел. В началото амбициозният млад политик не се възпротиви. Но широко разпространеното схващане, че политиката трябва да бъде „управление на упадъка”, накара Тачър да кипне. Идеите на Фридман и Хайек я убедиха, че нещата може да бъдат различни.
Голяма част от тези крайности остана скрита за британския електорат, който доведе Тачър на власт през 1979 година, до голяма степен поради разочарованието от неспособността на лейбъристите да управляват. Това, което последва, бе икономическа революция. Тя приватизира държавните производства, отказа да преговаря със синдикатите, премахна държавния контрол, пречупи стачкуващите миньори и замени Кейнсианството с монетаризма на Фридман. Инфлацията се понижи от високите 27% през 1975 година до 2,4% през 1986 година. Броят на работните дни, изгубени в стачки, се понижи от 29 месечно през 1979 на 2 през 1986 г. Таванът на данъците падна от 83% на 40%.
Няма връщане назад
Битките на Тачър с левицата, особено с миньорите, й донесоха репутация на синьокосата Будика. Но тя искаше само да стегне десницата, като отстрани старомодните „умерени” Тори и наложи своето виждане за крепостите на консерватизма, най-вече предизвиквайки „големия взрив” в лондонското сити. Много от най-яростните й критики бяха отправени към собствения й лагер: „Вие се връщайте, ако искате”, каза тя на консерваторите, когато броят на безработните достигна 2 милиона души. „Дамата никога не се връща”. На Джордж Буш-старши тя каза: „Не е време да се колебаем”. Роналд Рейгън бе нейна сродна душа, но не притежаваше решителността й и твърдата й ръка в борбата с дефицитите.
Тачър може и да не се връща, но тя знаеше как да прави компромиси. Гледаше на Михаил Горбачов като на човек, с когото „може да прави бизнес” въпреки предупрежденията от САЩ. Тя направи отстъпки в битката с миньорите през 1981 година, изчаквайки да натрупа достатъчно запази от въглища три години по-късно. Въпреки всички нейни приказки за реформиране на социалната държава, в годината, в която Тачър напусна поста си, публичният сектор изразходваше почти същата част от брутния вътрешен продукт, както когато тя встъпи в длъжност.
Понякога тя имаше и неприлично голям късмет: късмета, че стачкуващите миньори бяха водени от безкомпромисния марксист Артър Скаргил; късмета, че британската левица се разедини и продължи да избира неизбираеми лидери; късмета, че генерал Галтиери реши да нахлуе на Фолклендските острови точно в онзи момент; късмета, че тя бе твърда жена в система, доминирана от аристократи (умерените консерватори никога не съумяха да разберат как да се справят с нея); късмета да потече нефт в Северно море и най-вече късмета да сполучи с точното време. Следвоенният консенсус бе благодатен за разрушение и благоприятен за възникването на нови сили – от персоналните компютри до дяловия капитал – и подпомогна усилията й и в най-крайните форми на капитализма.
Присъдата на историята
Към Тачър имаше две основни критики. Първата бе, че ако боравеше по-ловко с чантата си, тя би могла да направи много повече. Наистина, презрението понякога я заслепяваше. Разгневена от лудориите на левите местни съвети, тя в крайна сметка централизира властта в Уайтхол. Враждебността й към еврократите попречи на усилията й да спре предаването на властта на Брюксел. Нейната острота, от първите й дни като „Тачър, крадецът на мляко” до нейното изгонване от собствената й партия, предизвикваше разкол. Под нейното управление консерваторите се свиха от национална сила до партия на богатия Юг. Тони Блеър спечели няколко мандата, като прилагаше тачъризма, но без острите му ръбове.
Втората критика се отнасяше до същността на тачъризма. Смята се, че реформите на Тачър са посели семената на днешната икономическа криза. Че без тачъризма големият взрив нямаше да се случи. Че финансовите услуги нямаше да заемат толкова голяма част от британската икономика и страната сега нямаше да се задушава под тежестта на собственият си дълг, натрупан от прекомерното заемане на средства, и под тежестта на държавния дълг, натрупан при спасяването на банките. Отчасти това е вярно, но без тачъризма британската икономика все още щеше да се задушава под държавния контрол, на върха на икономиката щеше да стои държавата, а войнстващите синдикати щяха да имат власт в провинцията.
Заради кризата махалото се отклони опасно далече от принципите, които следваше Тачър. В по-голямата част от развития свят държавният дял в икономиката се увеличи значително. Регулациите, както прекомерните, така и нужните, връзват ръцете на частния сектор. Бизнесмените са под наблюдение, каквото не са виждали от 30 години, а банкерите служат повсеместно за плашила. След възхода на Китай, държавният контрол, а не икономическия либерализъм бе приветстван като модел за развиващите се пазари.
За свят с отчаяна нужда от икономически ръст това е погрешната посока. Европа никога няма да процъфти, докато не освободи пазарите си. Америка ще се влачи по пътя към възстановяването, освен ако не избегне прекомерната регулация. Ако не започне да либерализира икономиката си, Китай няма да задържи успеха си. Именно сега е времето да се придържаме към основната идея на Маргарет Тачър – за да просперира една страна, хората трябва да надделеят над държавата. Това, от което се нуждае сега светът, е повече, а не по-малко тачъризъм.
Икономист
