Публикуваме най-четените и харесвани коментари тази седмица. Този коментар бе един от тях.
Да се работи с жанра "предизборни обещания" бе донякъде смислено упражнение. Бе нормално човек, ако не чак да си води записки, макар и това не е излишно, то поне да запомня най-ключовите. Ползите са всякакви. Тренираш си паметта, защото обещанията са много. Заякваш от към работа с клишета, понеже са банални. Подобряваш си въображението, защото някои са абсурдни.
Разбира се, тези специални ментални бонуси от следенето изкъсо на предизборните речи и програми, са силно преувеличени и човек може да си ги повтаря най-много за един уводен параграф - максималното време, в което може да се самозалъгва. Поредните избори, които предстоят, са може би първите, в които самата идея за предизборно обещание е паднала под абсолютната нула. Едно време трябваше да мине малко повече време, за да може пак да излъжеш за това, за което преди си излъгал. Да кажем година-две, достатъчно, че всички да забравят, а онези, които не са, да изглеждат просто досадни с напомнянето си. Като казах досадни - все по-малко скрита ми изглежда и досадата на самите политици, когато някой журналист културно им припомня какво са казали съвсем скоро и ги пита, абе, така и така, как така направихте обратното. Политиците дават някакъв задоволителен (според тях) отговор, в който се чете нещо друго - не разбира ли този човек отсреща в студиото, както и електоралната публика отсреща по телевизиите, че всичко предизборно е пърформанс, а след него идва реалният свят на фактите, извиването на ръце, чупенето на китки и златните пръсти? Какво очаква да му кажа сега?
Не е ли ясно, че когато заявим, че "искаме да свалим мафията", казваме друго - че принципно сме опозиционно настроени, но пък, в другия ръкав, щом се наложи, държим идеята за националната отговорност, която не изисква опозиционна нагласа, а приповдигнато сглобяване?
Не е ли очевидно, че когато заявим, че искаме "предоговаряне на членството ни в ЕС" общо взето искаме да излезем от ЕС с референдум и ще направим всичко по силите си, защото изпълняваме волята на геополитическия ментор и спонсор?
Не е ли направо прозрачно, че когато обявим, че ще се посветим на "работа, работа, работа", кодираното съобщение е най-вече към административния ни вот, който, ако иска да си запази работата, знае какво да направи?
Не е ли също най-естествено, че когато сме малка опозиционна партия ще обещаем най-грандиозното? Например, най-доброто от досегашните обещания, които чух, е че България ще влезе в Г-7, а после ще ги оглави: мисия, на която посветихме специално внимание тук.
Нужно ли е въобще да се съмняваме и че в много от случаите всичко предизборно има за цел сдобиването с депутатски имунитет и че някои влизат в парламента, за да извършат престъпления, а други, за да получат защита от вече извършените?
Спираме дотук: те ще продължат и без това сами нататък.
Автор: Райко Байчев
