Писателят и драматург Калин Илиев подготвя премиерата на новия си роман - "Пролетта на емигрантите. Морфо" (издателство "Сиела"). Той ще представи книгата на 26 ноември от 16.30 часа във фоайето на "Сълза и смях". Откъси ще чете актьорът Атанас Атанасов. Историята е продължение на първия роман, който вече бе преведен в Македония и Словакия, предстоят също Франция, Германия, Румъния и други страни. По него, заедно с режисьора Александър Чобанов, който от десетки години работи в Париж и композитора Константин Илиевски, който твори в Братислава и Виена, Илиев е написал и либрето. Музиката скоро ще бъде готова, предстои сценичното произведение да се реализира като мащабна международна копродукция. Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки. Ето какво каза писателят в интервю за "Стандарт".
Господин Илиев, какъв е коментарът ви за политическата ситуация след изборите?
Задкулисието ще се опита да пренареди видимите си пионки. Генерал Радев е човек с достойнство, опит и решителност, който заслужава уважение, но едва ли ще успее да се еманципира достатъчно. Зад гърба му зеят челюстите на гладните червени алигатори, зъбите им тракат... Впрочем избирането на такъв човек е крачка напред по пътя към самоуважението ни като нация. Но докато не се сменят поколенията, няма да има истинска промяна. А тяхната задача, задачата на младите, е само една - да върнат пряката демокрация. Представителната вече се изчерпа напълно.
Предстои премиерата на втория ви роман "Пролетта на емигрантите. Морфо". Какво ви върна във фантастичната страна Нулиа, огледална на нашата?
Не съм спирал да живея в Нулиа. Вие, предполагам, също. Аз, моите близки, приятели, вашите читатели - всички живеем в измислената страна Нулиа. Първата книга написах, за да оцелея, това беше 2012-2013 година. Беше ми непосилно тежко, сякаш бях на дъното на блато; имах нужда да изскоча с вик и дълбоко да издишам, през последната една година, докато пишех продължението, ми се прииска дълбоко да вдишам; да си представя Нулиа в една по-красива и поетична образност, да разкрия нейните скрити вълшебства или поне да ги помечтая.
Новата книга изследва пораженията на властта - не само върху живота на обществото и душите на хората, но и навсякъде около нас, сред животните и природата дори, в цялата Вселена. Първите интонации, образи и сюжетни моменти започнаха да се появяват в сънищата ми през пролетта на миналата година или поне тогава взех да ги улавям, а може и да са започнали много по-рано. При мен обикновено така се случва - дълго време темата и героите зреят, най-често нощем. Това понякога продължава години.
Успоредно с "добрите" и "лошите" персонажи от основната тема, сякаш от нищото се появи една нова тема - тази за вълшебството. По-късно си дадох сметка, че тези две линии са неразделни. Когато злото и мракът са толкова плътни и непрогледни, когато отчаянието и чувството за безизходица са толкова обсебващи, а простащината и бездушието се стелят навсякъде около нас; цялата тази ужасна, смърдяща цитадела на злото може да бъде осветена и победена само от лъча на вълшебството.
В книгата политиците носят имената на Кратунко, Клюна, Плъха, Вожда, Лисицата, докато емигрантите са Дипломата, Радикалния, Пророчицата... Защо използвате "езопов" език - онзи отличен инструмент от миналото - в съвремието, през 2016-та, когато уж би трябвало да няма нужда от него?
Свободата на словото вече е факт. Знам какво беше преди, самият аз доста съм патил, което определено ме закали и напълно споделям казаното от Ницше, че "Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен". Езикът наистина вече е освободен от убийствените окови на идеологическата матрица от недалечното "социалистическо" минало. Но аз си служа с инструменти като иносказателност, недоизказаност, метафоричност и други не заради страх от цензура. Воден съм от естетически порив - да наблегна на приказното и причудливото и така да естетизирам грозното, очевидното, баналното. Воден съм навярно от дълбинния, почти сетивен импулс да отворя широко вратите, бих казал магистралите, за вълшебството. Да, да направя този скок от всекидневното и реалното към литературната приказност. В това отношение учителите ми са Сервантес, Рабле, Гогол, Булгаков, Светослав Минков.
Впрочем някои от персонажите, които използвам и в публицистиката си от години - Кратунко, Клюна, Вожда - започнаха да се прилагат по адрес на определени политически фигури и в реалността. Това доказателство за силата на словото ме радва и забавлява.
Изпитвах радост, докато писах "Морфо". Казах по-горе, използвах всички творчески инструменти, които владея. Движеха ме два въпроса: как оцеляват хората и властта в непреодолимото си противоречие и може ли везните да се наклонят в полза на хората чрез средствата на литературата. Първата ми книга бе за надеждата и разочарованието, втората - за радостта от поредната надежда.
Каква радост може да има в това непрекъснато да се занимаваш с властта? Не е ли всъщност абсолютно нещастие да се сблъскваш постоянно с нея? Да, имаше кратък момент на екстаз през лятото на 2013-та, но той приключи бързо.
И все пак не бе малко. През 2013-та улицата стана самостоятелен субект. Научи ни да не се страхуваме, да бъдем заедно, да се събираме на нея, хора от различни възрасти. И да сме готови да го направим отново. Вашето поколение, младите, не помните улицата от 90-те, но я опознахте сега. Протестът е уникален мост между поколенията. Всяко поколение заслужава своята революция.
В момента всеки политически активизъм е предварително дискредитиран заради убеждението, че "някой плаща".
Това не отменя вярата ни в силата на протеста. Проблемът е, че хората търсят бърз резултат. По-добре да си припомним мита за Сизиф и да изпитаме удоволствие от бутането на камъка. "Трябва да си представяме Сизиф щастлив", казва Камю. Самият аз се уча, изследвам силата на търпението. Знаете ли, цяла година със сина ми изкореняваме филизите на една трепетлика в двора ни. Става бавно, но се учим един-друг на търпение. Накрая ще победим.
В "Пролетта на емигрантите. Морфо", която е много сюжетна книга, покрай целия екшън се занимавате с определени принципи и архетипи в политиката. Ако перифразираме Оскар Уайлд, интересът е към "Душата на човека по време на властта".
Темата е актуална от веки веков. По принцип властта е враг на човека. И по принуда всеки човек е враг на властта. Ако едната страна изследва другата, то не е за да я обикне, а за да я победи.
Впрочем, мислите ли, че онзи процес от "Приказка за стълбата" въобще е валиден днес? Има ли го всъщност плавния преход, в който лека полека изхвърляш идеализма, сърцето, душата, приласкан от обещанията на дявола? Хората, които проявяват апетит към властта в ранна младежка възраст, често са по начало заболели от конформизъм и са завършени кариеристи. Справка - различни младежки структури към водещите партии, които са изключително възбудени от контакта си със статуквото, а селфи от Брюксел е върховно и мечтано изживяване.
Напълно сте прав. Има ратификация на договора. Сърцето и душата се оставят на входа на пещерата, която води към подземията на властта. С бюрократична изрядност. Съвременното общество е утилитарно - няма време за проба и грешка. Трябва да си конформист от самото начало. Но това, което ме вълнува в "Пролетта на емигрантите", е подземието на душата: живеейки така, хората от властта започват да придобиват мрачни психологически обременености.
Вярвате ли в политическия катарзис?
Да. Има хора, които го изпитват. Парите, властта и егото могат да отстъпят понякога. Например баща да изпита ужас от това, че ще бъде изхвърлен от паметта и сърцето на дъщеря си. Понякога, макар и рядко, се случват подобни драматични обрати.
Така е по книгата ви.
В човек са вградени много светлини, сенки, светлосенки. И ако светлините са по-силни, могат да предизвикат катарзис. Вярвам, че властта може да бъде победена от любовта, от обичта. Това е цитат на 60-те и ако не се лъжа по Джими Хендрикс. Впрочем, какво трябва да стане, за да има отново подобно десетилетие? Спори се дали революциите от 1848-а са инспирирани от идеите на Русо, Волтер, от пиесите на Юго и битката между класицизма и романтизма. Или е било обратното: социалният заряд е предизвикал мисловния и естетическия, а замерянето с ябълки и домати в театрите е била репетиция за барикадите. Да, понякога една революция може да започне и от театрална зала, но във Франция. При нас не е така, за съжаление. Винаги обаче е нужен един човек, един човек с високо, открито чело и честни очи. Няма по-силен катализатор от личният пример.
Вие сте от малкото обществени фигури, които виждат и вярват във възможността за промяна. Откъде тази вяра?
Дълбоко в себе си разбира се имам колебания, преживявам и кризи. Но се опитвам да споделя енергията и оптимизма си, да бъда полезен. Откъде все пак тази вяра? Навярно от правилно подредена ценностна система. Тя е базирана на вечните екзистенциални стойности - здравето, семейството, природата, книгите. Признавам, че ми беше трудно да посъветвам сина ни за кого да гласува. Няма ги Стамболов, Каравелов, Иван Гешов. Днес политиката е посмешище. Абсурд. Страната ни е прекрасна, в нея живеят не малко смислени хора, които не заслужават подобна политическа сган.
Какво мислите за следното подозрение - че на демокрацията все по-рядко са й нужни избиратели? Че политиката се прави през корпоративен вот и примерно хора, обвързани с държавна служба, за която се бере страх от евентуално нова власт, готова да назначи други на тяхно място; въобще, че има безброй начини да се спечелят избори, сред които да убеждаваш в правотата си избирателите е най-безсмисленият?
Текат процеси на тъпоумно съгласие, взаимно оглупяване и обезличаване между политиците и избирателите. Това обаче рано или късно ще свърши. Пропастта между елитите и народите е огромна, зрее световно нетърпение. Дали след 5 или 20 години, но предстои радикална промяна на обществения договор, който беше брутално разтрогнат не само у нас, но и в целия свят. Моята книга е литературен манифест за атака срещу една самозабравилата се власт Манифест за атака срещу провалилата се представителната демокрация и замяната й с пряка. По времето на Сократ суверенът е законодателствал на площадите - днес площадите са Интернет. Технологиите ще дадат възможност за предаване на чиста информация, за изграждане на чисти общности, за активиране на социалните мрежи, за истинска революция. Необходимо е самотните в Интернет да се събудят и да си свършат работата. Ще го направят, когато разберат, че живеенето по единично пред компютъра не е пълноценно живеене.
Знаете обратната теза. Че именно през технологиите системата за контрол се затяга? Да кажем търсачките, които запаметяват дейността ти в интернет, за да ти предлагат реклами, отговарящи на пазарните ти интереси. Това лесно може да се обърне като антиутопия.
Знам тази теза. Аз също изразих моята. Злото се предава по веригата, както и доброто. Добрият пример е заразен, лошият изкусителен. Моята писателска задача е да помагам на доброто, нали така? Възможна ли е метаморфозата в неутрални времена като сегашните? Какво значи "неутрални"?
Ами корпоративни времена. Едно мъртво течение, придърпването на пазара...Бързо ликвидни покупки, запознанства, събития. Убеждението, че щастието е разпределено в определено притежание на вещи, които трябва често да се подновяват. Но не само покупките - в приложението за бързи срещи "Тиндър" например се вижда, че консумацията далеч не се ограничава единствено в стоките.
Вижте, шопингът е инстинкт, с който душата се опитва да запълни празнотата, инстинкт на подмяна. Работят машините за илюзии, бълват образи за консумация. Болни стада от милиони хора, които живеят, за да консумират, за да дефилират из моловете. Писането, книгите, макар и трудно, могат да помогнат на тези болни хора, като използват техния инстинкт. Писането също е продажба, на думи и образи. На мечти. Мечтите могат да моделират, да променят света. В началото на романа има епиграф, прочутото изречение на философа Николай Бердяев - "Човекът е творец, защото е свободен, и е свободен, защото е творец." Във всеки човек има зрънце на свободност и творчество, трябва да помогнем те да покълнат.
Емиграцията е една от големите ви теми - всъщност според двете книги именно от хората навън би могла да започне промяната. Как?
В началото е нужна една силна мечта - за метаморфоза. Когато тя захрани Мрежата, и достигне стотици, хиляди, социалната пеперуда се е излюпила и е готова да полети. Нататък е ясно - революция и пряка демокрация. Но за кои емигранти говорим? Няма нито един човек, гражданин на Нулиа, който да не е емигрант. Едни извън страната, други в нея. Най-страшна не е буквалната емиграция, а онази, при която хората емигрират в себе си маргинализират се, превръщат се в биомаса. Емигранти са и онези, които са във властта - емигранти от нормалното и човешкото; опитват се да компенсират липсата му със секс, наркотици, пари и повече власт.
Между другото, в реториката на кандидат-президентите винаги го имаше това: един бодър призив да върнем младите хора в България.
Доста комично изглеждаше. Тези кандидати за власт са в апория, в непреодолимо противоречие. Каканижат с блеснали погледи това, което казвате, понеже младите са им нужни, за да работят и вкарват пари в бюджета. Но в същото време за тях младите са нежелани и опасни: като потенциални носители на протеста, всеки момент могат да ги свалят от власт. Това е нерешим проблем за всяка глупава и недемократична власт. Младите ще продължават да напускат. Като компенсация, а и предвид международната обстановка, по мое скромно мнение, до няколко години у нас ще се заселят няколко стотин хиляди чужденци. Това е неизбежно.
А добре ли е? Разбра се, че е трудно за осъществяване дори във Франция и Германия.
Налице е тежка демографска криза в цяла Европа. Нейното население е застаряващо. Трябват млади хора. Меркел си дава сметка за тези неща, за това и действа така, мисли за неизбежното бъдеще. Европейските лидери са калкулирали, че ще има сблъсъци, изнасилвания, убити. Но по-важна е свежата кръв, която ще се влее на Стария континент. Това е ставало вече в Европа. Само един пример - навлизането на милиони алжирци във Франция по времето на Де Гол, след обявяване независимостта на бившата френска колония.
В книгата ви са смесени страшно много жанрове: антиутопия, криминале, фантастика, фентъзи, приказка, любовен роман, социален роман, абсурдизъм... Как става това нещо?
Моята любима естетика е тази на еклектиката; мисля, че това е актуалната съвременна естетика. Тя кореспондира на модерния човек, информиран и непрестанно търсещ. Лично аз как го постигам - просто не се ограничавам. Нито в писането, нито в говоренето, нито в бита. Стремя се да поддържам писателските си инструменти свободни, готови за приключения. Така и живея - трудно ми е да разкажа една случка по един и същи начин и това понякога създава недоразумения с хората около мен, най-вече с близките. Но не бива да позволяваме битът да ни сграбчи. В конфликта между живот и литература, писателят е длъжен да избере второто. Като се опитва да нанася минимални щети на първото. Но над двете е гражданинът. Затова ми се иска да завърша с цитат на Некрасов: "Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан." Можеш да не си поет, но си длъжен да бъдеш гражданин.
