„Ще дойде ден, когато всеки ще се убеди, че: ”не в силата е Бог, а в правдата!” Мисля, че за мене беше нужно да видя как се отплаща за доброто със зло и колко е къса човешката памет, когато над нея работи завистта! И въпреки тоя бесноват поход, изгубил и ума, и дума в светлината на истината и правдата, аз няма да престана да обичам човека, убеден, че не всички човеци са Каиновци и Иуди… В света има, слава Богу, още възвишени души, които, отвратени и погнусени от поведението на изродените човеци, от фарисеите на живота и тяхната хамовщина, могъществено носят и безбоязнено в светлина разкриват добротата и благородството на истинния човек, на човека, който не е помрачил в себе си образа и подобието Божие.“
Това са думи, написани от ръката не просто на един духовник, а и хуманист в най-широкия смисъл – екзарх Стефан I.
Екзарх Стефан е един от най-образованите и ерудирани български духовници. Завършил е Киевската духовна академия през 1904 г., специализирал е философия и литература в Швейцария. Оставя след себе си значително духовно наследство от книги, проповеди и статии. Известен е като темпераментен оратор с цветисто и въодушевено слово.
Стефан Попгеоргиев Шоков е роден в сърцето на Родопите, в китната Широка лъка, на 7 септември 1878 година. Стоян поп Георгиев Шоков е син на свещеник – поборник за род и вяра, и внук на божигробския хаджия Стоян.
Първоначално учи в родното си село, а след това продължава в село Орехово, Чепеларско. През 1896 г. завършва с отличие Духовната семинария. Започва да работи като учител в село Солища. През 1900 – 1904 г. следва в Киевската духовна семинария. Връща се в България и започва работа като учител, а по-късно преподава в Цариградската духовна семинария.
През 1913 г. се установява в София, където се намира и седалището на Екзархията. Продължава образованието си, като учи богословие в Женева и защитава докторат по философия и литература във Фрибургския университет в Германия.
От 1921 г. с ръкоположен за Маркианополски епископ, а една година по- късно е избран и за Софийски митрополит.
Известен е като темпераментен оратор с цветисто слово. За ораторските му умения го наричали Стефан Златоуст.
През 20-те и 30-те години на ХХ век софийският митрополит Стефан се превръща в една от най-изтъкнатите фигури в духовния, политическия и социален живот на България. По време на войната той е отявлен враг на българския съюз с Германия. В своите статии в пресата прави унищожителна критика на Хитлер и нацистите, както и на цензурата върху статиите му. „Не е вярно, че съм антинемски настроен. Аз съм почитател на много германци, като Стефан Цвайг, Томас Ман, Якоб Васерман.
По време на дискусиите, проведени в българския парламент през втората половина на 1940 г. на антисемитския Закон за защита на нацията, който ще ограничи законните права на българските евреи, Стефан като член на Светия синод на Българската православна църква изразява своето възражение. На 15 ноември 1940 г. Светия Синод праща петиция към българското правителство за лечение на българските граждани от еврейски произход, както биха направили за българите християни. Петицията е подписана от всички столични епископи, включително и от пловдивския митрополит Кирил, който през 1938 г. пише памфлет, осъждащ антисемитизма.
На 22 февруари 1943 г. е подписано споразумението Белев – Данекер за депортацията на 20 хиляди евреи към лагерите на смъртта. В началото на март, когато Стефан е информиран за предстоящото депортиране на първите 8 хиляди евреи от старите територии, включително повече от 800 евреи от София, той притиска цар Борис да отмени заповедта. Стефан заплашва, че ще отвори вратите на църквите и манастирите за подслон на евреите.
На 2 април 1943 г. Стефан призовава Светия синод на пленарна сесия, на която се взема решение да се протестира пред министър Габровски, като се посочва, че Църквата не одобрява Закона за защита на нацията, който се е превърнал в инструмент за „ограничаване и гонение на еврейското малцинство в нашата страна. Нашите хора не могат да понасят несправедливост, жестокост и насилие срещу никого”. Изправени пред заплахата за депортация на софийските евреи, Даниел Цион Хананел, заедно с двама други лидери на еврейската общност – Адолф Чаймон и Менахем Мошонов търсят Стефан сутринта на 24 май 1943 г. за да молят за неговата намеса. Тъй като е много притеснен от това, което чува от еврейските водачи, той отива веднага в двореца.
На 24 май 1943 г. в прочутата проповед в църквата „Света Неделя“ екзарх Стефан издига мощен глас: „Всеки, който посегне на български евреин, анатема ще провъзглася от този амвон!“
Още на същия ден славният ни екзарх, който има доста чепат и независим характер, праща телеграма до цар Борис III. Обръщението му не е много „царедворско”. Вместо да почне с „Ваше Величество“, екзарх Стефан не се церемони: „Борисе… Не преследвай, ако не искаш да бъдеш преследван. С каквато мярка въздаваш, с такава ще ти се въздаде. Помни, Борисе, Бог следи делата ти от небето.“ Това не му се вижда достатъчно и след няколко дни Стефан приютява у дома си равина Фаринел от синагогата, като междувременно разпространява циркулярно писмо до всички свещеници да не се допуска преследване на български евреи: „Решението на правителството е в противоречие на законите и принципите на нашата Църква и ни кара да предадем бог.“ В резултат на това полицията обискира офисите на Софийската митрополия на 28 май и задържа 386 заявления за смяна на религия от възрастни и 104 деца.
На 23 юни Стефан съобщава на колегите му за отправени заплахи към него от страна на профашисткото движение „Отец Паисий”, като заявява: „Хората трябва да знаят, че държавата не трябва да е добра към някои и брутална за други“.
В периода между двете световни войни Софийският митрополит Стефан се утвърждава като една от най-харизматичните и силни личности в Св. Синод и изцяло се посвещава на две ключови каузи: грижата за руските бежанци у нас и изобличаването на болшевизма и тоталитаризма. Той е един от най-активните духовници в делото за спасяването на българските евреи. Паметно е неговото слово след молебена по случай 24 май през 1943 г., в което заклеймява плана за депортация на еврейското население.
„Малцинствени въпроси – гърми гласът на Стефан – под българската държавна стряха не съществуват, защото българинът е толерантен и основният му закон е свободолюбив, за да осуетява капризите на малцинствата и господството на болшинството. В светлия велик ден на Просветителите ни аз моля тия, които направляват държавния ни кораб, да премахнат всяка политика на отчуждаване, разделение и гонение. Нека бъдем достойни на Завета, който, като ни роди духовно, издигна България в равнището на Евангелската истина, за да бъде и пребъде културно-просветна и демократично оградена и дисциплинирана държава“.
Третият и последен екзарх в българската история Стефан ръководи Българската православна църква на този пост само три години и половина – от 21 януари 1945 до 6 септември 1948 година. Преди това в продължение на 23 години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство. Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.
„Мерзостта на запустението, с нечуваното нахалство навлезла в светилището, силно ме угнетява и ужасява, а нямам камшика, за да гоня и прогоня чинителите на мерзостта. Дотегнаха ми карнавалните и панаирските пиршества, а не мога да отговоря на недоумението: какво да се прави, щото цирковото величие да се премахне от самодоволството среди феодалите, които въздигат буквата, а убиват духа на Евангелието. За това буквоядство и фарисейско благочестие страдам. Страданието ми се изразява в мълчание. По-рано се молех, а сега само въздишам. Очите ми са в небето, а сълзите в сърдцето.“
