Сравнението с Европа е много ценно, но и много болезнено същевременно, защото ние не само сме изостанали от Европа, ние не я следваме. Ние не вървим към Европа, ние не се развиваме европейски, каза в интервю за БГНЕС доц. Атанас Семов, д-р на юридическите науки, преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски".
Ние не се европеизираме. Не само, че влязохме неготови в ЕС поради геостратегически и геополитически причини. Ако Турция не беше оттатък Резово, никой нямаше да ни забележи на картата никой нямаше да ни забележи, както никой няма да забележи Молдова, например, отчита доц. Семов и като експерт по европейско право. Сравнението с тях ни показва, че те продължават да считат образованието за приоритет, да вкарват огромни средства в образование, но не това е въпросът, защото и в момента ние вкарваме огромни средства в здравеопазването без особена полза.
Правят го по начин, който води до създаването на способни кадри, които обществото чака с нетърпение да ги използва и да ги използва максимално, за да работят жестоко, защото там се работи много свирепо, не като тук. Но първо човекът, който работи, разбира, че си струва, подрежда живота си и го подрежда добре, защото обществото печели. Образованият човек произвежда продукт, който се самопроизвежда във времето, който оставя следа във времето, който е инвестиция. Неслучайно умните хора са казали, че образованието е най-голямата инвестиция, у нас, то е най-нежеланата инвестиция, презряна инвестиция, категоричен е видният юрист.
Нужно е да имаме политика за насърчаване на образованието. У нас е обратното, колкото по-образовани са, толкова по-изкушени са да заминат навън. Тази аудитория /282, над 272 на СУ "Св. Климент Охридски"- бел. ред/, в която стоим и след малко ще бъде пълна – до 5 години половината, които са тук, ще са навън, независимо, че правото най-много изкушава тук да се реализира. Даже курсовете намаляват – в 5 курс студентите са много по-малко, отколкото в първи или втори, не защото сме ги скъсали, а защото са отишли навън. В момента има много възможности в европейските университети с не много високи такси и с този все още силен български ген много бързо се реализират, бързо дърпат напред, ако не са мързеливи. Ако са мързеливи, Западният свят ги помита и ги връща много бързо, споделя международния си опит и познание доц. Семов.
Получи се едно много странно объркване – начело на обществото ни изпълзяха едни случайни или почти случайни или даже малко струващи хора, а личности като проф. Георги Бакалов, като проф. Дойно Дойнов, председателят на комитета "Васил Левски", който е жив и здрав и е в все още в силата си, са сритани под миндера на обществените вълнения. Тях Big brother не ги "лови", тях не ги ловят първите страници на вестниците, около тях няма жълто, няма скандал, а моралът, който носят, убива като тясна обувка на тези доста уродливи обществени процеси. Затова тъжен и обиден си отиде проф. Бакалов, защото и той беше изхвърлен, дори накрая и от Агенцията за архивите, където вечно търсещата му душа се беше приютила, припомня доц. Семов, който произнесе забележително слово на поклонението пред тленните останки на забележителния български историк и общественик, негов учител.
И всъщност общество, което не се нуждае от интелигенцията си, даже я иронизира, за общество, за което простотията не само е приета, но и се приема за критерий за успех, предпоставка за успех, е едно много тъжно и тревожно усещане. В тези аудитории университетски, като че все още някак мъждука духът на духовността, но мъждука. И от най-слабия полъх на следващата криза или на следващото полуграмотно управление, това пламъче ще угасне съвсем. Това е повече от опасно, това е пагубно. Но аз вече нямам илюзии – ние сме една умираща нация, отиваща си нация, изчезваща нация. Не само демографски, далеч не само демографски, защото по времето на дългото, съсипващо и унищожително турско робство ние сме имало национален духовен потенциал, ген мощен и усещане за историческа роля, раждали сме по много деца и сме се преборили с изтребването на нацията. В края на робството сме били нация с висока численост и сме продължили да се увеличаваме и да се развиваме добре, аргументира тезата си ученият, който често се връща във времето на Възраждането.
Днес ние намаляваме по численост пагубно. Ние по официални данни на ООН сме най-бързо изчезващата нация в света, с най-застаряващо население и с най-голям процент увеличаване на циганско население и най-бърз процент неграмотно население. Двете неща са пряко свързани, но не единствено е така. Преди седмица се публикуваха данни, които отново минаха през прегледа на печата като някаква жълта новина. На скока на Баумгартнер във Вселената, примерно, отделихме много повече внимание, отколкото на съобщението, че по официални данни на Европейския съюз, нашите ученици са най-неграмотните. И това са учениците на нация, която само преди години претендираше, че има най-будната младеж и е втора в света по интелигентност и нашите студенти да са сред най-успяващите в Западните университети. Разбира се, децата не са виновни за това. Това е една тенденция, която е по-разрушителна от демографския проблем. Те са свързани – едното е предпоставка за другото, отчита Семов и като преподавател.
По време на Турското робство свободата идва като ценност благодарение на образованието, благодарение на борбата за просвета, благодарение на училищата, които създаваме в условия на робство и това е един абсурден парадокс. В условията на робство ние сме строили църкви и училища. Сега в условията на демокрация – затваряме училища и строим джамии – това е истината за България.
Образованието и науката са демонстративно презирани. Те са презрени в разчета на бюджетите, в стила и думите на върховните държавни мъже, в политиките на държавата. Аз настоявах много упорито и съм изумен, че дори и това не беше възприето като добра идея и подето, все едно кой ще я реализира – образованието да бъде записано като стратегически национален приоритет в Конституцията. Приоритет над всички други приоритети – приоритет в Бюджета, в държавното развитие. Оттам да изведем образователния ценз като приоритет за цялостното кариерно развитие, да има образователен ценз за всички изборни длъжности, споделя доц. Семов, който беше зам. председател на НС 2009 г. и кандидат президент 2011 г., но след това се оттегли от политиката. Даже не бях чужд на идеята правото на глас на българските избиратели да бъде обвързано със задължението на училищно образование до 16 годишна възраст. Ако не ходиш на училище до 16 години – нямаш право на глас, ти не си пълноценен гражданин, ти не си част от корпуса на нацията, а си нещо по-примитивно, от което нито ние, нито Европа имаме нужда, убеден е той.
Българските граждани не си знаят правата, но второто е по-страшно – не виждат смисъл да се борят за тях, поради което не виждат смисъл и да ги знаят, е неговият коментар по повод току-що излязлата му книга "Правата на човека в ЕС". Българинът не вярва, че личната му съдба зависи от правовата държава, от закона и реда. Той повече от всякога смята, че е вярна поговорката "Законът е врата в полето, през която минават кравите", но част от кравите, които минават през тази врата отиват начело на тази държава и я управляват, което е още по-страшно. Усещането за беззаконие е вече естествено състояние на управлението и на обществения ни живот като цяло. Усещането за безнаказаност е всеобщо усещане – от движението по пътищата до всичко, което можем да се сетим за всички видове управления, управление на ниско ниво или на най-високо управление в страната. Това е един друг много рушителен процес, който е много тягостен и който мъчи младите хора. Те го споделят и казват, че не искат да живеят тук, защото виждат, че не от качествата ти зависи успехът ти. Напротив, качествата ти пречат за успеха. Хората с качества са нежелани, нежелани са в партийните листи. Те не предпочитат високообразовани хора, защото, нежелани са от работодателите, защото те са с претенции. Не всички работодатели, разбира се, но в по-голямата част. Тук не става дума за безработица, а за масово желание тук да не се отглеждат образовани хора, за мислещи, съвсем, защото мисълта пречи на порока, разсъждава ученият.
Спомнете си колко неадекватно се държа нашето общество по времето на голямата учителска стачка, която не беше стачка за заплатата на няколко десетки хиляди учители. Тя беше стачка за ценностната система на обществото, за мястото на образованието в обществото и не случайно политическия елит я нарече "седянка", при това интелигентни хора от политическия елит я нарекоха така. Това беше подсъзнателна реакция на отношението към училището, към знанието. Другата неадекватна реакция беше преди дни, когато една учителка влязла пияна в клас – ние я наказахме все едно е извършила тежко престъпление. Впрочем самото й наказание е нарушаване на Трудовия кодекс – такова нарушение не предполага такова наказание. И се държахме неадекватно като общество – от конкретния директор на училището до повечето медии, поне в началото, после като че ли имаше някакво опомняне, припомня доц. Семов. И в същото време ние смятаме за нещо нормално продавачката на домати да получава повече от учителката, застанала на опашка пред нея. Това е пълен абсурд! В Хърватия бях преди няколко години, много преди те да бъдат на крачка от ЕС, учителите им получаваха, колкото нашите министри, а професорите им повече от техните министри, горе-долу при един и същ БВП. У нас не е така. У нас университетският професор трудно получава 1000 лв , колкото получава шофьора на министъра и колкото получава шофьорът на градския транспорт, с който професорът отива на работа. Това не е нормално, това го няма никъде в цивилизования свят. И затова онзи свят е цивилизован, подчертава уж известни факти юристът.
Светлото е, че ние сме народ с много силен ген, неуморен ген. За разлика от някои други западни народи, които няма да спомена, върху които имам доста наблюдения. Там генът е доста уморен, въртян вътре в рамките на нацията и поизхабен, затова те така се радват на чужденците, на читавите чужденци, не масовата улична емиграция. Този наш ген, ако бъде насочен в добра посока, воден от умни и грамотни хора, би могъл да даде добър резултат, т.е. тенденцията за ликвидиране на българската нация, не го считам за преувеличено, не е необратима тенденция. Но с всяка следваща година става все по-трудно обратима, защото намаляваме демографски, защото се трупат вече поколения необразовани, без нагласата да работят много и да учат много преди това, за да живеят добре и най-лошото – оперирани са от това, че личното щастие е невъзможно без общото щастие, повтаря аргументите си ученият с едничката цел да бъде разбран. Не може да си богат в бедна държава или може, но отиваш на плоскостта между плеймейкърките и мутрите, което не е българската плоскост, не е българската нация.
Нито големите мускули, нито силиконовите погледи са българския национален ген, българският ген е читалищният ген, генът на изобретателността, на непримиримостта, на бунтарството. Този ген сега е смълчан от абсурда на тези 25-годишни процеси, които ни пометоха като нация. Имахме огромен енергиен потенциал в началото на 90-години, когато започнахме промените. Бяхме излъгани на няколко пъти, сами се излъгахме, избирайки поредния празноглав месия – един от друг по-случаен и неподготвен, един без образование, другият едно ударение не слага правилно, е констатацията на до. Атанас Семов, който 1989 г.е на 20 години, току-що завършил Националната гимназия за древни езици и култура. И… аз тенденцията, която виждам, не е никак светла. Аз виждам една обезлюдена България, виждам населението през 2040 година под 5 милиона, повече от половината ромско население, изцяло ислямизирано и виждам как Турция няма никакво намерение да влиза в ЕС, тя става естествен лидер на целия арабски свят, а ще има своята колона в ЕС в лицето на България, ако много категорично не се противопоставим на това. А ние не се противопоставяме на това, напротив, ние обслужваме този процес.
Постепенно и през сериалите, които гледаме с такъв телешки възторг, аз се изумявам, че хората, които гледат турските сериали, гледат и патриотичните телевизии едновременно. Как го събират в една душа за мен е непонятно. Но виждам процес, който се осъществява умно, постепенно и видимо. На това можем да се противопоставим, ако радикално променим отношението към образованието, друг начин няма. А особено в демократична държава – друг начин няма, косвено се връща към възрожденската тема той и като гражданин. Ние сме най-лошият вариант на демократична държава. Имаме една куха процедурна демокрация, параванна демокрация, която не ни позволява да бием негрите, образно казано, и в същото време реалната демокрация я няма нито в политическите формации, нито в реалния обществен живот. Видяхте преди дни дебатите в НС за промените в Изборния кодекс – едно самодоволство на властта, независимо от цвета й, някакъв вирус, който обхваща всеки, който припари там по високите коридори и една тягостна смиреност, казва ученият и като изкушен и употребен от ситуацията.
Ако не се взриви българската нетърпимост, вярно е, че ние като българи сме дълго търпеливи, но в историята си в един момент българинът е хвърлял всички изкушения, всички битови, макар и малки блага. Палил си е къщата, както е направил Бенковски, и излизал, за да заложи главата си за свободата. Или поне за хляба. Ние сега и за хляба не излизаме на улицата, не спира с тъжните сравнения до. Семов. Свободата много отдавна я отписахме, свободата у нас е чиста слободия. Извън слободията свобода няма, извън слободията има един все по-голям полицейски режим. И тази година сме щастливи, че има парно в Университета, тъй като предишни години имахме проблеми дори с парното. А други народи през това време къде отидоха?, връща се към настоящето университетският преподавател. А можем, можем, все още можем! Но много скоро ще бъде вече късно. Все още тук има нещичко /в Университета – бел. ред./, което може да дойде народът да си припали огнец и разпръсне огъня в страната. Но изчезва, изстиват стените, изстиват, изстиват…
Но пък единствената ми утеха е, че туй дето идва отдалече носи потенциал да отиде надалече. Все пак само три държави в Европа са по-стари от България, имаме изключително богата култура, историческа, духовна. Понякога малко пресилено се гордеем за азбуката си, например, християнизацията на Русия. Факти, които са безспорни, но нямат отношение към днешния ни ден. Но съм убеден, че го носим онова, силното, в кръвта си. И бихме могли да го покажем само, ако позволим, все пак, да се промъкнат сред политическата безпомощност и способни хора., иначе просто си отиваме. Иначе просто децата ни ще духнат кандилото на древното ни отечество, е заключението на доц. Семов, в който като учен се борят оптимистът и песимистът.
Редактор: Е. Гигова
