Джилиан Лорън израства в спокойните предградия на Ню Джързи, но избягва в Ню Йорк. Там посещава Нюйоркския унивеситет за изключително кратко време – напуска го почти веднага, за да се включи в трупата на Ричард Форман „Онтологичен истеричен театър”.
Джилиан Лорън продължава активно да се занимава със сценични изкуства – тя участва в театрални събития из цялата страна, включително в неин моноспектакъл.
Писателката завършва творческо писане в Антиокския университет. Нейни творби са се появявали в „Парис ревю”, „Ню Йорк таймс”, „Венити феър”, „Лос Анджелис мегъзин”, „Опиум мегъзин”. Автор е на романът „Хубава” и на мемоарната „Някои момичета”, която става бестселър в класациите на „Ню Йорк таймс” и вече е преведена на 14 езика.
На моменти трогателна, на моменти изпълнена с надежда, на моменти еротична, бестселърът на "Ню Йорк Тайм" „Някои момичета” на Джилиан Лоран е забележителната история на една объркана млада жена, търсеща себе си...
Осемнадесетгодишната неспокойна бунтарка Джилиан, воюваща срещу родителите и учителите си, срещу всичко и всички, дава последните си тридесет долара, за да хване такси до летището и да попадне в бездната на едно невероятно пътешествие на другия край на света. Търсейки себе си и предизвиквайки силата и волята си, тя ще стане част от харема на най-малкия принц на Бруней Джафри Болкиях...
„Някои момичета” проследява живота на Лорън от скъпите предградия на Ню Джързи, през интересния й живот с прохождащ художник и артистични приятели, до пристигането й в позлатения, пълен с изкуство, дворец в Борнео. След като отпада по собствено желание от театралната школа на Нюйоркския университет, за да се учи от университета на живота, на неспокойната пънк-рок тийнейджърка й се налага да се издържа с „невинната” работа на стриптизьорка.
Търсейки нови и нови преживявания, тя се свързва с агенция за елитни проститутки и примамена от огромния хонорар от 20 000 долара, красивата Джилиан се явява на "кастинг" за компаньонки на богат бизнесмен в Сингапур, чиито гости ще трябва да развлича в продължение на две седмици. Истината обаче се оказва доста по-различна... Лорън и още няколко американски красавици ще прекарват времето си в компанията на само няколко години по-възрастния, но безкрайно по-мъдър, забавен, и изключително чаровен принц на Бруней Джафри, с прякор Робин, и неговия антураж.
Джилиан е една от първите западни жени, проникнали в света на тази древна институция. Знаейки етикета на местните нрави и задълженията, които се очаква от нея да спазва, Лорън бързо научава неписаните закони на живота в харем. Но неспирните вечерни партита се оказват не само борба за спорта с конкуренцията, както тя си го е представяла. Борбата с дамите, които бленуват за вниманието на плейбоя Робин, се оказва и борба за оцеляване.
Джилиан е опиянена от несметните богатства, блясъка на прожекторите, и преди всичко от очарованието на принца. Тя се научава да играе ролята на една „съвременна Шехеразада”, за да задържи интереса на принца. Но в крайна сметка, независимо от бляскавите нощи, скъпите подаръци с диаментено покритие за милиони долари, капризният Джафри взима своите жертви.
Виждайки това, вече порасналото момиче си задава въпроса дали царството на този принц наистина е толкова щастливо, колкото си е въобразявала. Намерила вече себе си, осъзнала грешките в живота си, тя взема решението да напусне златната си клетка. Как успява и какви изненади още й предлага животът, ще разберете на страниците на бестселъра на "Ню Йорк Таймс".
Публикуваме интервю с авторката, представено ни от издателска къща "ЕМАС":
- „Някои момичета” е разказ за твоя опит в сексуалната индустрия, включително и за периода от 18 месеца, в който си живяла в харема на принца на Бруней Джафри Болкиях. Защо пожела да споделиш историята си?
- Смятам, че е важно за една жена да бъде честна за живота си, особено за жените на ръба на обществото, които често премълчават всичко, тъй като им е втълпено да вярват, че историите им са нещо, от което трябва да се срамуват. Оставяме историите ни да бъдат разказвани от други хора, обикновено от мъже, и неведнъж се оказваме телата, оставени от сериен убиец, или проститутките със златни сърца. Аз исках сама да разкажа историята си: как станах секс-работничка и какво означаваше това за живота и мечтите ми. Целта ми беше да представя сложността на преживяването и изминатия емоционален път, които мисля, че ще прозвучат познато на много жени, дори и на тези, на които събитията в разказа звучат скандално.
- Книгата е честен и открит до бруталност мемоар. Как стигна до фазата в живота си, в която можеш да говориш откровено и без да се срамуваш за преживяното в толкова крайни ситуации?
- Изминаха 18 години, докато стана готова да разкажа историята си. Това време ми беше необходимо и от творческа, и от емоционална гледна точка, за да се отнеса към нея справедливо и обективно. Най-важното за мен е, че за да пиша за един толкова див и често мрачен период от живота си, ми беше нужна стабилна основа. В момента живея доста скучен живот, като го казвам в най-добрия смисъл. Пиша, грижа се за семейството си, ходя на йога. Късметлийка съм, че успях да се измъкна от етапа, за който разказвам в „Някои момичета”, физически и психически здрава. Също така имах късмета да си създам условия, в които се чувствам достатъчно сигурна, за да споделя историята си.
- Израснала си в предградията на Ню Джърси в семейство от средната класа – не звучи точно като типичната предистория на международна компаньонка. Как се озова в сексуалната индустрия?
- Множество фактори допринесоха за решението ми да вляза в тази сфера, но на първо място бяха изгарящото ми желание да съм на сцена и трудностите ми у дома. Когато станах на 18 и получих предложението за работа в Бруней, вече танцувах в клубове за стриптийз и работех във фирма за компаньонки. Вродено ми е да копнея за приключения, да търся необичайни преживявания. Така че, когато един принц ме покани на другия край на света, беше логично да отговоря с „да”. Просто тогава бях такъв човек.
- На какви уроци за живота и човешката природа те научи престоят ти в харема в Бруней? Нещо особено изненадващо?
- Дадох си сметка за истинските уроци, когато погледнах назад във времето и разсъждавах над случилото се. Успях да открия една различна степен на състрадание у себе си и у някои от споделилите моята история. Разглеждах свои снимки от тогава и си казах: „Какъв ми е бил проблемът? Защо съм се ненавиждала толкова много?” Аз бях прекрасна. Бях многообещаваща. Бях смела. Бях очарователна. Сега го виждам ясно като бял ден, но не и тогава. Разказът ми е за борбата да се научиш да се обичаш и да си прощаваш.
- В книгата говориш за това, че си осиновена, и споделяш любопитството си към родната ти майка – как е изглеждала и дали си наследила някои черти от нея. Как според теб фактът, че си осиновена, се е отразил върху живота и решенията ти?
- Трудно е да се определи как осиновяването се е отразило върху хода на живота ми, тъй като то е неделима част от личността ми. Осиновяването е нещо чудесно, но несъмнено предизвиква сериозни усложнения за всички участващи. Според мен историята на всеки, в по-малка или в по-голяма степен, се отнася за събирането и напасването на парчетата от пъзела, които съставляват истинското ни аз. Търсенето на истинската ми майка е едно от тези парчета.
- Била си в обтегнати взаимоотношения с баща си, в книгата пишеш как той е отправял негативни коментари за тялото ти, теглото ти, интелигентността ти и дори е упражнявал физически тормоз над теб, брат ти и майка ти. Успя ли да приемеш и да се справиш с неговото отношение към теб?
- Не съм убедена, че съм се примирила с това. Подозирам, че извличането на равносметка за връзката с баща ми ще бъде път, по който ще вървя до края на живота си. Когато си изправен пред насилие и злоупотреба, се очаква ситуацията да бъде в черно и бяло – насилник и жертва, лош и добър герой. Но в моя случай нещата не са толкова прости. Баща ми в много отношения е внимателен и щедър човек и аз много държа на него, но в същото време е една сбъркана и трагична личност, причинила много вреди. Така че за мен въпросът е как да го обрисувам със съпричастност, но и с прямота. Най-болезнената част от работата по книгата най-вероятно беше да пиша за баща си, изискваше най-много самовглъбяване и търсене в себе си.
- Родителите ти прочетоха ли книгата? В каква степен бяха наясно с преживяното от теб?
- Родителите ми имаха известна представа за моите приключения, но определено някои от разкритията в „Някои момичета” ги изненадаха. Бяха наранени от книгата и това доста ме натъжава. Но се чувствах принудена да я напиша и вярвам, че има потенциал да се свърже с много жени. Дадох всичко от себе си да опиша този период от живота си с абсолютна честност и състрадателност и съответно семейството ми беше част от тази история. Надявах се да срещна по-голяма подкрепа от тяхна страна, но вярвам, че ще надживеем тези трудни моменти. Преминавали сме и през по-тежки времена.
- През последните години има известно вълнение по отношение вярността на мемоарите. Какво би казала на някого, който подлага на съмнение истинността и точността на твоя разказ? Как потвърди съдържанието на книгата?
- Разбира се, че всички си мислим за лъжливите мемоари. Трябваше да предоставя снимки и документация, за да задоволя изискванията на издателите ми. Но на личностно равнище книгата бе написана като упражнение по безпрекословна откровеност. Винаги съм писала и съхранявала дневници и определено имах късмет, че можех да разчитам на тяхното съществуване. За мен по-сериозният въпрос се корени в емоционалната автентичност на текста. Това е централният въпрос при всеки мемоар и беше елементът, който изискваше изследване отново и отново с писането на всяка чернова.
- Каква поука се надяваш, че твоите читатели извеждат от „Някои момичета”?
- Книгата до голяма степен е моят опит да бъда откровена за борбата ми да обичам себе си и е писана с надеждата други жени да открият в текста нещо, през което и те са преминали. Повечето жени, прочели книгата, разбира се няма да са споделили преживяването да бъдеш международна компаньонка на тийнейджърска възраст, но вярвам, че изпитаните емоции са учудващо универсални.
- Вече си гордата майка на син – Тарику, който сте осиновили със съпруга ти, басиста на „Уийзър” Скот Шрайнър. Как се решихте на осиновяване? Отрази ли се на решението твоя личен опит?
- Ние със Скот винаги сме имали предвид осиновяването като вариант. Идеята да осиновя бебе винаги е била близка на сърцето ми, вероятно поради факта, че аз самата съм осиновена и изпитвах необходимост да затворя кръга. Планът ни беше пуснат в действие доста по-бързо отколкото очаквахме, тъй като неочаквано стана ясно, че не можем да имаме деца. Това без съмнение беше предизвикателство за нас, но бих преминала стократно през всеки един момент, ако знаех, че Тарику ни очаква на другия край. Подобно на преживяванията ми в Бруней, периодът на безнадеждност и поразяваща болка в крайна сметка се оказа дар.
- Ако можеше да дадеш съвет на младата Джилиан, какво би й казала?
- Вероятно бих й казала да се научи да диша, да стои мирна, да се научи да дава на другите любовта, която търсеше от тях... Но тя така или иначе нямаше да ме послуша.
