"Човекът от Пекин"

В "Човекът от Пекин" (превод: Васа Ганчева, 384 стр., цена: 16 лв.) се натъкваме на малко шведско селце, където са извършени чудовищни серийни убийства. Стартира
паралелно разследване, по всеобщо мнение зверствата са дело на психопат. Само една червена панделка смущава правдивата хипотеза и насочва разсъжденията към далечен
Китай. Съдия Биргита Рослин се оказва заложник на умопомрачителна геополитическа машинация.

                  


Хенинг Манкел е роден на 3 февруари, 1948 г. в Свег, северна Швеция. Автор е на пиеси, сценарии, детски книги и на смразяващи трилъри, преведени на 34 езика. Именно благодарение на криминалните си романи става международна знаменитост и се сдобива с
поредица литературни отличия. Женен е за Ева, дъщерята на Ингмар Бергман, а местоживеенето му "примирява" Швеция с Мозамбик: "Аз живея с единия крак в снега, а
с другия в пясъка. "
На българските читатели е известен с книгите "Петата жена" и "Защитна стена". 
Из „Човекът от Пекин“:

Лют студ. Средата на зимата. 
В първите дни на януари 2006 един самотен вълк минава немаркираната граница и влиза в Швеция от Норвегия през долината Ваулдален. Водач на снежен скутер го мярва извън Фьелнес, но вълкът изчезва в горите на изток, преди някой да види накъде поема. Далече навътре в норвежката част на пла¬нината Йостердалар бе намерил парче замръзнала мърша от лос с кокали, които ставаха за дъвчене. Но това беше преди повече от две денонощия. Сега започва да изгладнява и наново търси храна. 
Вълкът е млад самец, тръгнал да търси собствена терито¬рия. Без да спира, следва пътя си на изток. При езерото Не¬вярна, на север от Линсел, намира още леш от лос. Необез¬покояван, цяло денонощие яде до насита, преди да продължи. Все на изток. При Корбьоле притичва през замръзналото езеро Люсна, после следва лъкатушещия път на реката към морето. В безлунната нощ стъпва безшумно с лапи и преминава моста при Йервшьо, а после свива в гъстите гори, които водят право към брега. 
Рано сутринта на 13 януари вълкът стига до Хешьовален, малко селище южно от Хансешьо в Хелзингланд. Спира и за¬почва да души. Отнякъде идва мирис на кръв. Вълкът се ог¬лежда. В къщите живеят хора, но от комините не излиза дим. Дори неговият остър слух не долавя никакви звуци. Но ми¬рисът на кръв е там, вълкът е сигурен в това. Той изчаква в горската окрайнина, после бавно се затичва през снега. Ми¬рисът се засилва, явно идва откъм къщата в края на малкото селце. Сега той е предпазлив – в близост до хората трябва да си и внимателен, и търпелив. Спира отново. Мирисът идва от задната част на къщата. Вълкът чака. Накрая отново тръгва. Когато приближава, вижда мърша. Започва да тегли тежката плячка към гората. Все още никой не го е забелязал, дори сел¬ските кучета не са залаяли. Тишината в тази мразовита утрин е пълна. 
В окрайнината на гората вълкът започва да яде. Понеже ме¬сото не е замръзнало, става лесно. Сега вече е много гладен. Смъква една кожена обувка и започва да гризе крака най-долу, точно до стъпалото. 
Снегът е спрял, след като през нощта е наваляло. Докато вълкът яде, върху замръзналата земя отново започват да падат снежинки.

2

Щом се събуди, Карштен Хьоглин успя да си спомни, че е сънувал една снимка. Лежеше неподвижно в леглото, усе¬щайки как образът ѝ постепенно се завръща, сякаш негати¬вът на съня изпращаше копие до съзнанието му. Позна сним¬ката. Беше черно-бяла и представляваше мъж, седнал на стар железен креват, на стената зад него виси ловджийска пушка, в краката му стои гърне. Когато я видя за първи път, бе уди¬вен от тъжната усмивка на стария човек. Издаваше уплаха и очакване. Чак по-късно узна историята на снимката. Няколко години преди да бъде направена, мъжът погрешка застрелял единствения си син по време на лов за чайки. Оттогава оръ¬жието никога не слизало от стената, а той живеел все по-от¬шелнически.

Карштен Хьоглин помисли, че от хилядите снимки, които бе видял, тази никога нямаше да забрави. Де да беше я напра¬вил самият той. 
Часовникът на нощната масичка показваше седем и поло¬вина. Обикновено Карштен Хьоглин се будеше много рано. Но през нощта спа зле, леглото и матракът му бяха неудобни. Реши да се оплаче, когато плати хотелската си сметка, преди да замине. 
Беше деветият и последен ден от неговото пътуване. То бе станало възможно благодарение на стипендия, която му поз¬воли да посети и документира пустеещи села и други малки селища на път да се обезлюдят. Сега се намираше в Худиксвал и му оставаше да заснеме още едно село. Избра точно това място, защото един възрастен човек, който живееше тук, бе прочел за проекта му и му беше изпратил писмо. Карштен Хьоглин се впечатли от писмото и реши да приключи фото¬графското си пътешествие именно тук. 
Стана и дръпна завесите. През нощта бе наваляло. Небето все още бе сиво, все още слънцето не се показваше на хори¬зонта. Една дебело облечена жена караше велосипед долу по улицата. Карштен я проследи с поглед и се запита колко ли е студено. Минус пет, може би минус седем градуса. Не повече. 
Облече се и слезе до рецепцията с бавния асансьор. Колата беше паркирал в хотелския двор. Там беше на сигурно място. Но фотографските чанти все пак качи със себе си в стаята. Така правеше винаги. Най-страшният му кошмар бе някога да застане при колата си и да види, че камерите ги няма. 
Портиер беше небрежно гримирана млада жена, по-скоро тийнейджърка. Той се отказа от оплакването за леглото. Така или иначе никога вече нямаше да се завърне в този хотел. 
В залата за закуска седяха няколко гости, надвесени над вестниците си. За миг се почувства изкушен да извади някой от фотоапаратите и да направи снимка на тихата закусвалня. Някак си имаше усещането, че Швеция винаги е изглеждала по този начин. Тихи хора, приведени над вестниците с чаша кафе, погълнати от своите мисли и съдби. Издържа на изку¬шението, сипа си кафе, намаза два сандвича и се зае с едно от рохките яйца. Тъй като не намери свободен вестник, яде бързо. Мразеше да седи сам на маса, без да има какво да четe.

Когато излезе навън, се оказа, че е по-студено, отколкото мислеше. Надигна се на пръсти и погледна термометъра на прозореца на рецепцията. Минус единайсет градуса. При това продължава да спада, помисли си. Досега зимата бе твърде топла. Сега дойде дългоочакваният мраз. Остави чантите на задната седалка, запали мотора и застърга предното стъкло. На седалката до него имаше карта. Още предния ден, когато направи пауза след заснемането на село близо до езерото Ха¬селашьон, бе потърсил пътя до последното село. Най-напред трябваше да кара по главния път на юг и после да завие към Сьорфоша при Игесунд. След това имаше две възможности: или да кара на изток, или на запад към езерото, което наричаха ту Голямото езеро, ту Дългото езеро. Източният път бил лош, така чу на една бензиностанция на влизане в Худиксвал. Все пак реши да поеме по него. Щеше да е по-бързо. А светлината тази зимна утрин бе красива. Вече виждаше дима от комините, сочещ право към небето. 
Стигна за четирийсет минути, през които бе успял да се заблуди само веднъж. Зави по път, водещ на юг, към Накшьо. 
Хешьовален лежеше в малка падина до езеро, на което Карштен не помнеше името. Може би Хешьон? Гъстите гори стигаха чак до селото от двете страни на тесния път. 
Карштен спря в края на селото и излезе от колата. Обла¬ците бяха започнали да се разпръскват. Светлината щеше да стане по-неподходяща за снимане, може би не така изразител¬на. Огледа се. Къщите си стояха по местата, всичко бе много спокойно. Отдалеч дочуваше глухия звук на коли, минаващи по главния път. Обзе го слабо безпокойство. Затаи дъх, както правеше винаги, когато не разбираше съвсем ясно какво му предстои. 
После разбра. Комините. Бяха студени. Димът, който тряб¬ваше да е ефектен щрих в снимките му, го нямаше. Бавно плъзна поглед по къщите. Някой тук е излизал и разчиствал. Но никой не бе станал да запали печките и да сложи тенджери¬те. Спомни си за писмото, изпратено от мъжа, който му беше разказал за селото. Той споменаваше комините и как къщите си изпращали димни сигнали една на друга. 
Въздъхна. В писмата хората не пишат истината, а онова, което искат да бъде прочетено. Сега трябва да снима студени
те комини. Или просто да зареже всичко? Никой не го принуж¬даваше да снима Хешьовален и жителите му. Вече имаше дос¬татъчно снимки от топяща се Швеция, от пустеещите дворове, самотните села, понякога спасявани от немци или датчани, които превръщаха къщите във вили, или просто оставени да се слеят със земята. Реши да се махне оттам и отново седна в колата. Но ръката му застина над стартера. Затова ли бе дошъл толкова далеч, я поне да опита да направи няколко портрета на хората, живеещи в селото. Въпреки всичко той търсеше лица. През годините си на фотограф Карштен Хьоглин все повече бе завладяван от старите хора. Сам си бе поставил тайна задача да състави фотоалбум с женски лица, преди завинаги да оста¬ви фотоапаратите. Снимките му щяха да разказват за красота¬та, която човек може да открие единствено в лицата на старите жени, живота и страданието, които бяха вдълбани в кожата им като изсечени в скала. 
Отново излезе от колата, нахлупи на главата си кожената шапка, взе своята „Лайка М8“, която го следваше неотлъчно вече десет години, и тръгна към най-близката къща. Общо имаше десет къщи в селото, повечето бяха дървени, боядисани в червено, някои с пристроени крила. Забеляза само една нова постройка, ако можеше да се нарече нова къща от петдесетте години. Когато стигна портата, спря и вдигна фотоапарата. На табелата пишеше, че тук живее семейство Андрен. Направи няколко снимки, смени блендата и скоростта, затърси други ъгли. Все още е твърде сиво, помисли си. Вероятно ще излезе някаква мътилка. Но човек никога не знае. Да си фотограф оз¬начава понякога да разкриваш неочаквани тайни. 
Карштен Хьоглин често работеше по чиста интуиция. Им¬провизацията бе част от работата му. Веднъж в Оскашхамн на рейд лежеше платноход с вдигнати платна. Бе ясен ден със силно слънце. Тъкмо да направи снимката и от мъглата изплу¬ва призрачен кораб. За тази снимка бе получил награда. 
Портата заяждаше. Трябваше да напъне, за да я отвори. По пресния сняг нямаше следи. Все още нито звук, дори куче не ме е забелязало, като в пустиня, помисли си той. Това не е село, това е някакъв „Летящ холандец“. 
Изкачи стъпалата и почука на вратата, почака, почука пак. Ни куче, ни мяукаща котка, нищо. Сега вече се позамисли.

Нещо решително не беше наред. Почука още веднъж, този път по-силно и по-продължително. После натисна бравата. Беше заключено. Старите хора са страхливи, помисли си той. За¬ключват се, страхуват се, че ще ги сполети всичко онова, за което пише по вестниците. 
Задумка по вратата. Нищо. Тогава реши, че домът е пуст. 
Мина отново през портата и продължи към съседната къща. Вече ставаше по-светло. Къщата бе жълта, с лоша дограма, вътре сигурно бе ветрилник. Преди да почука, натисна дръж¬ката на вратата. И тя беше заключена. Почука силно, после задумка в очакване все някой да отговори. Но и тук, изглежда, никой не си бе у дома. 
Отново реши да захвърли всичко. Ако сега седнеше в ко¬лата, щеше да си бъде у дома в Питеа рано следобед. Жена му Магда щеше да се зарадва. Тя смяташе, че е твърде стар за всички тези пътувания, въпреки че беше само на шейсет и три. Но вече се бяха проявили слаби симптоми на задаваща се ангина пекторис. Лекарят му бе казал да внимава какво яде и да се движи колкото може повече. 
Но вместо да си тръгне, той заобиколи къщата и опита вра¬та, която, изглежда, водеше към пералня зад кухнята. И тя бе заключена. Приближи най-близкия прозорец, надигна се на пръсти и погледна вътре. През процепа в завесата можа да види стаята, където имаше телевизор. Мина на другия про¬зорец. Същата стая, все още виждаше телевизора. „Исус е най-добрият ти приятел“ пишеше на гоблен, висящ на стена¬та. Тъкмо щеше да продължи към следващия прозорец, когато нещо привлече вниманието му. Имаше нещо на пода. Отнача¬ло помисли, че е купчина прежда. После разбра, че е вълнен чорап и че чорапът е обут върху крак. Отстъпи крачка назад от прозореца. Сърцето му тупаше. Дали бе видял правилно? Наистина ли беше крак? Върна се отново при първия прозо¬рец, но оттам не се виждаше толкова навътре в стаята. Отиде отново при другия. Сега бе сигурен. Наистина бе видял крак. Неподвижен крак. Дали принадлежеше на мъж или на жена, не можеше да каже. Изглежда, собственикът на крака седеше на стол. Но можеше да бъде и някой, който лежи на пода. 
Почука силно, колкото се осмели, по прозореца. Нищо не се случи. Взе мобилния си телефон и набра номера на спешни случаи. Покритието бе толкова слабо, че не успя да се свърже. Изтича към третата къща и затропа по вратата. И тук никой не отвори. До вратата имаше желязо за изтриване на обувки. Вдигна го и го напъха до ключалката, разбивайки вратата. Единствената му мисъл бе да намери телефон. Щом се втурна в къщата, разбра, макар и късно, че същата гледка ще го посрещне и тук: мъртъв човек. На пода в кухнята лежеше стара жена. Главата ѝ бе почти изцяло отделена от шията. До нея лежаха останките на куче, разцепено на две части. 
Карштен Хьоглин изкрещя и се втурна да бяга от къщата колкото може по-бързо. От прага видя мъж, който лежеше на пода на дневната между масата и червен диван с бяла покрив¬ка. Старият човек беше гол. Целият му гръб бе покрит с кръв. 
Хьоглин излетя от къщата. Просто искаше да се махне. По пътя изпусна камерата си, но не спря. Усещаше как нараства ужасът му, че невидимо за него същество ще го съсече откъм гърба. Обърна колата и потегли. 
Чак когато излезе на главния път, спря и с треперещи пръсти отново набра номера на спешни случаи. В мига, в който притисна слушалката до ухото си, го връхлетя остра болка в гърдите. Сякаш някой въпреки всичко го бе настигнал и на¬мушкал с нож. Чу как някакъв глас му говори по телефона, но не можа да отговори. Болката бе толкова силна, че от гърлото му излезе само дрезгав звук. 
– Не чувам – каза женски глас. 
Опита отново. И отново само хриптене. Умираше. 
– Можете ли да говорите по-високо? – каза жената – Не разбирам какво казвате. 
С безгранично усилие той успя да промълви няколко думи. 
– Умирам – прошепна. – О, Боже мили, умирам. Помогнете ми.
– Къде сте? 
Но жената не получи отговор. Карштен Хьоглин вече бе на път към безкрайния мрак. В спазматичен опит да се освободи от тежката болка като удавник, който напразно се опитва да се издигне на повърхността, той натисна газта. Колата навле¬зе в отсрещното платно. Малък камион на път за Худиксвал, натоварен с офис мебели, не успя да избегне челния удар. Шо¬фьорът изскочи от кабината да види какво е станало с колата, в която се бе ударил. Хьоглин лежеше върху волана.

Шофьорът, босненец, говореше малко шведски. 
– Как сте? – попита. 
– Селото – изхриптя Карштен Хьоглин. – Хешьовален. 
Това бяха последните му думи. Когато полиция и линейка пристигнаха на мястото, Карштен Хьоглин вече бе починал от масивен инфаркт. 
В началото не беше много ясно какво точно се е случило. Най-малко пък някой можеше да предположи какво се криеше наистина зад внезапния инфаркт, връхлетял мъжа зад волана в тъмносиньото волво. Чак когато тялото на Карштен Хьоглин бе отнесено и коли с кран почнаха да издърпват камиона с офис мебелите, един полицай обърна внимание на боснене¬ца шофьор. Полицаят се казваше Ерик Худен и не обичаше безпричинно да говори с хора, зле владеещи шведски. Поради неспособността им да се изразяват правилно, разказите им ся¬каш губеха от значението си. Разбира се, най-напред го пробва за алкохол. Шофьорът бе трезвен, дрегерът показа зелено, а и шофьорската му книжка изглеждаше наред. 
– Той се опита да каже нещо – каза шофьорът. 
– Какво? – безразлично запита Ерик Худен. 
– Нещо за Херьо. Място може би? 
Ерик Худен, който бе местен, нетърпеливо поклати глава. 
– Тук няма Херьо. 
– Може чул погрешно? Може би нещо с „ш“ – Хершьо май беше. 
– Хешьовален? 
Шофьорът кимна. 
– Да. 
– Какво каза? 
– Не знам. Умря.