След като съдът му отне "Врана", бившият цар публикува емоционално изявление, в което дава доста неласкава оценка за състоянието на днешна България. Но няма ли и самият той принос за изграждането на точно тази България, пита Иван Бедров в коментар за Deutsche Welle.
Септември започна с изявление на бившия цар Симеон Сакскобургготски. Поводът: съдът му отне двореца „Врана“ край София, в който той живее от завръщането си в България. Думите са емоционални: „заслужавам ли да ме лишат от моя дом и заставят да напусна Родината “, „след 75 години (...) да бъда принуден към второ изгнание“. Но най-важното изречение е това: „Питам се и доколко защитено е правото на собственост на всеки български гражданин и на чуждестранния инвеститор от подобни политически продиктувани посегателства".
От което разбираме, че според Сакскобургготски България днес е държава, в която правото на собственост не е защитено, а правосъдието може да се използва за „политически продиктувани посегателства“. Тази оценка звучи познато - споделят я много български граждани, изричат я често и политици. Въпросът е каква е ролята на самия Сакскобургготски в изграждането на точно такава държава. И не се изисква чак слонска памет, за да си спомним какво се случи, след като бившият цар спечели изборите през 2001 и зае за четири години най-овластения пост в републиката - този на министър-председателя.
Казусът "Царски имоти"
Ето историята накратко: през 1947 година е приет Закон за обявяване в държавна собственост на имуществото на царете Фердинанд и Борис и техните наследници, като преди това Министерският съвет на комунистическа България е изготвил опис с разграничени частни и държавни имоти, използвани от царското семейство. Сред частните е например дворецът „Врана“, а сред държавните - дворецът в центъра на София, където днес се помещава Националната художествена галерия. На това разграничение се позовава едната страна във все по-политизирания спор. През 1998 година Конституционният съд отменя цитирания закон и държавата започва да връща имотите. През 2009 година Народното събрание приема мораториум над разпореждането с царските имоти до приемането на специален закон, какъвто все още няма. А без закон няма и основание за връщане на имотите - това пък е сред основните аргументи на другата страна. Липсата на закон е и мотив за държавата да отправи искове, след които съдът започва да отнема един по един имотите, за да стигне накрая до „дома на царя“.
Сега Симеон Сакскобургготски се уповава „само на това, че посегателствата над мен няма да останат незабелязани в чужбина, където частната собственост е неприкосновена“. Отвъд България са насочени надеждите и на неговите юристи, и на набързо събраната „група за реакция“ от бивши негови министри и депутати. Едните ще съдят държавата в Европейския съд по правата на човека в Страсбург, другите обсъждат да информират чужди посланици и европейски политици. Предстои съдът в Страсбург да се произнесе по мораториума и отнемането на двореца „Ситняково“ и на ловната хижа „Саръгьол“. Позицията на държавата по тези жалби е една и съща - те са „нeдoпycтими и нeocнoвaтeлни“. Очевидно темата няма да приключи дотук. Но вече мина достатъчно време, за да разбере и Симеон в каква държава реши да се върне през 2001 година. И в какво я превърна и той.
По негово време
Правителството на Сакскобургготски продължи част от реформите на Иван Костов, успешно завърши започналите преговори за ЕС и НАТО, а икономиката не спря да расте. Това е голямата картина, която не бива да се забравя. Но има и други факти, които също не бива да бъдат забравяни. След идването на Сакскобургготски олигарсите на прехода отново станаха публични фигури и започнаха да влизат в парламента. Буквално. Бившият цар опита да назначи за свой съветник генерала от комунистическото разузнаване Бриго Аспарухов. На високи позиции започнаха да се появяват кадри на ДС. За вицепремиер бе избран покойният вече бивш кмет на Русе Димитър Калчев, обвързан с „Мултигруп“. Правителството на Сакскобургготски прие решение за отваряне на проекта „Белене“. В Правец бе тържествено открит паметник на Тодор Живков, като на церемонията присъстваше и Бойко Борисов, който няколко седмици по-късно бе назначен за главен секретар на МВР. ДПС за първи път влезе официално във властта - тоест, цялата власт бе прехвърлена в ръцете на Ахмед Доган. Делян Пеевски пък застана начело на младежката организация на „царската партия“, а на 21-годишна възраст оглави борда на „Пристанище Варна“. И така нататък.
В резултат от всичко това България тръгна по хибридния път хем да е европейска страна, хем да прилича на „Троянски кон“ на Русия; хем да е демократична и западна, хем бившите ченгета да надигат глави, а комунистическите символи да ни гледат отвсякъде; хем да е правова държава с работещи институции, хем нещата да се решават от някакви скрити сили, далеч от очите на гражданите. Всичко това започна активно тъкмо по времето, когато Сакскобургготски беше министър-председател. Да, несправедливо е да бъде обвиняван за всичко това, но е справедливо да се припомни, че именно той го легитимира и не се противопостави. На всички критики Сакскобургготски отговаряше с призива „да гледаме позитивно“. Дано днес вече е осъзнал ролята си в изграждането на точно такава България.
