Сто години след Първата световна война в страните от Източното Средиземноморие има нов ред. Три от четирите исторически значими държави в Арабския свят са извън строя.
Не са малко тези, които искат стария, тоест стабилния, ред да се върне в Близкия изток. Този ред, в който водачите налагаха авторитарно управление, но бяха предвидими. Сега, напротив, положението е нестабилно и е трудно да се предвиди какво предстои. Виновни за това са не само бунтовете, но и режимите, които в продължение на десетилетия тръбяха за стабилност и поддържаха стагнация.
Колкото по-дълго продължаваше застоят в тези страни, толкова по-силно и разгорещено беше избухването после. Затова революциите в Арабския свят ще продължат много по-дълго от една кратка пролет. При това в дългосрочния процес на трансформация намалява добре познатата сигурност. Обществата се променят, те са свободни: близо век след края на Първата световна война в региона има нов политически ред.
В Сирия битката е жестока. САЩ и Русия искат да проведат международна конференция за бъдещето на близкоизточната държава. И дори срещата „Женева II” да не донесе мир, тя е необходима, защото опасността войната да се разпространи отвъд Сирия е голяма. Това се случва дори и сега.
За самата Сирия нейните национални граници нямат много голямо значение, а силните центробежни сили ги правят все по-незначителни. Всеки регион се насочва все по-силно към определена област в съседна държава - Алепо икономически се ориентира към турския град Газиантеп; бойците на ливанската шиитска група „Хизбулла” са се разположили и от двете страни на границата. Ако Сирия се разпадне, ще остави след себе си един излишен център, в който сунити и алауити ще водят ожесточена кървава война.
За да се избегне това и за да има единица, наречена „Сирия”, сирийските интелектуалци работят по плана на конфедерацията. Слабо централизираното правителство ще държи заедно единици, които до голяма степен ще бъдат автономни, по примера на Обединените арабски емирства. А с времето недоверието между различните етнически и религиозни групи може би ще избледнее. Едно подобно решение би било резултат от поуките от неуспешните опити на САЩ да се създаде централизирана иракска държава.
Бъдещето на Ирак е неясно, като се вземат предвид центробежните сили на сунити и кюрди. При това границите на страните от Близкия изток, изготвени през 1916г. от Великобритания и Франция, започват да се разпадат. Мултиетническите страни вероятно ще се раздробят на по-малки обекти. С границите политиката и идентичността на тези нови териториални цялости ще се променят. Времето на старите идеологии, като тези на арабския социализъм, също идва към своя край.
А световните сили не спят. Русия използва сирийската война, за да се върне на дипломатическата световна сцена. С подкрепата си към Башар Асад президентът Путин показа на лидерите от Централна Азия, че в Сирия всичко трябва да си остане постарому. Президентът на САЩ Барак Обама също обърна поглед към Близкия изток. В това време европейците са заети със себе си. Техните инструменти за „мека сила” могат да действат само в средносрочен план. А три от четирите исторически значими страни в арабския свят - Египет, Ирак и Сирия - са извън строя.
Така нови действащи лица започват да градят влиянието си в региона. Ангажираността на арабските страни от Персийския залив не е нещо ново. През изминалото десетилетие Катар започна да излиза на по-преден план и днес Доха може да се приеме за дипломатическата столица на арабския свят. През последните седмици Саудитска Арабия също протегна ръка към сирийските юзди.
Главна роля в Близкия изток е отредена за Турция. Анкара обаче изглежда е успяла да разпознае опасността от разпространяване на войната и работи за създаване на буферна кюрдска зона, за да защити своята територия.
Израел, от своя страна, даде да се разбере, че не може повече да наблюдава безучастно това, което се случва в Сирия. И ако „червената линия” на еврейската държава бъде премината, тя ще действа.
В крехката ситуация бившите играчи се отдръпват, а нови излизат на преден план. За големите промени обаче няма да бъде достатъчна само една кратка пролет.
Франкфуртер алгемайне цайтунг
