Влизам в Центъра за украински бежанци "Украински вулик" (кошер). В него те посещават психолог, учат български или английски език, а понякога децата и майките им просто играят и рисуват. Стаите са разделени според заниманието. Отвсякъде се чуват гласове.
Ако сте забравили за войната в Украйна, посетете такъв център, защото войната е там с цялата си сила. Въпреки красивите стени, изрисувани със слънчогледи, закачливите надписи и опита всичко да е светло и уютно, войната е там - в очите им.
"Всеки ден някой научава за смъртта на близък човек"
Още от стълбите виждам през стъклена врата млада жена, която приглушено говори по телефона. Докато изкачвам последното стъпало, тя избухва в плач, притиска телефона към сърцето си и се свива на две върху стола до нея. Не ме забелязва, гледа напред, но не вижда, само сълзи се стичат по бузите ѝ. Чудя се да я прегърна ли или да продължа.
В този момент към нея приближава малко момченце, на около три годинки и носи щастливо някаква рисунка. Тя бързо изтрива сълзите, гушва го и тихо му заговаря на украински. Опитва да се усмихне. Не успява. Идва друга жена. Вижда. Разбира без думи, каквото разбрах и аз. Грабва детето и го води в стаята наблизо. Майка му плаче.
Прошепна: "убиха го".
В коридора има пейки, на които седят майките, докато децата им се занимават. Трябва да видите тези млади жени – отнесен, трескав поглед, бледи лица, без грим, говорят тихо помежду си, в ръцете на всяка, без изключение има телефон. Погледът им се оживява само когато се втренчват в светещия екран. Излъчват тревога, напрежение, страх и самота.
"Защо България не оценява образованието на тези жени"
Посреща ме Юлияна, украинка, която ми казва: „Така е всеки ден, защото постоянно някой научава за смъртта на свой близък в Украйна. Тук се опитваме да създадем нещо като общност, да учим езика, да се грижим за децата, докато майките работят. Но не мога да разбера защо вашата държава не оценява образователния ценз на тези жени. Ето например, имаме много медицински сестри. В България има търсене за тази професия, но никой не иска да направи приравнителен изпит, за да могат те да работят достойно, а не да мият чинии за 600 лева. Защо това служебно правителство само критикува предишното, но не прави нищо за бежанците.
Напротив, дори спря изхранването им по Коледа, докато не се намеси Еврокомисията, защото писахме. Ако не бяха доброволците, много хора щяха да умрат от глад, защото нямат никакви доходи. А сега, като върнаха изхранването, което плаща ЕС, знаете ли какво им дават – по един вмирисан кренвирш и филия хляб за целия ден. Защо е това отношение, кажете ми? Но всъщност вашата държава така се „грижи“ и за вашите възрастни хора, и за инвалиди, и за майки с много деца, и за социално слаби. Аз го виждам с очите си.“
"Войната ще свърши само ако бъдат победени"
Мълча засрамена. Иска ми се да избягам, за да не гледам тази жена в очите. Опитвам се да ѝ се извиня от името на цялата държава. Юлияна е от Днипро. Преди да дойде в България е живяла в блока с „жълтата кухня“, който бе обстрелван с руски ракети през януари тази година. Юлияна казва, че по време на обстрела са загинали нейни приятели и петнайсетгодишната им дъщеря. „Руснаците никога няма да спрат. Единственият начин войната да свърши е, ако бъдат победени. И това ще стане. Още тази година. Този ужас ще спре“, казва тя.
Мъжът на Юлияна е българин. Заминава като доброволец за Украйна още в първите дни, след като Русия нахлу на украинска земя. „Той е полезен там, много е полезен, защото шие бронежилетки за деца. Това е много отговорно нещо, защото тези жилетки не са същите като за възрастни, има специфика. И той това прави там, защото има познания. Това е мисията му. Моята е тук, да се грижа за бежанците, иначе веднага бих заминала при него. Искам да съм в Украйна и ако не беше малката ни дъщеря, вече да съм тръгнала. Защото всеки път, когато има обстрели над наши градове и умират цивилни, аз си мисля, че трябва да съм там, за да помагам с каквото мога.“
Опитвам се да си представя деца, които играят в пясъчник, които отиват на училище, които ядат сладолед, които прегръщат родителите си, които правят всичко детско, но облечени с бронежилетки. Мълчим. Сякаш сме си казали всичко.
"За да се приберат у дома"
Тогава тя внезапно продължава: „Сега събирам пари за джип, който да става за военни действия, защото моят кум е на фронта. Попаднали са под обстрел и са загубили превозните средства. Искам да му изпратя джип. Дано са живи, докато събера парите. Много хора загиват всеки ден на фронта. Някой са така разкъсани от снаряди, че на оцелелите войници им се налага да събират откъснати ръце, крака или дори само пръсти, за да може другарите им да бъдат идентифицирани някак. Иначе ще се водят безследно изчезнали. Но те не са безследно изчезнали, те просто са разпилени на късове из фронта и трябва дори и така да се приберат у дома“.
Тръгвам си от Центъра за бежанци. На стълбите вече я няма младата плачеща жена, висят само две знамена - нашето и тяхното.
Репортаж на Николета Атанасова, Дойче веле
