Вчера, докато обикалях в търсене на букети за учителките на децата, ми направи впечатление, че в цветарските магазини има предимно жени, явно със задачата да не пропуснат да поздравят нито една приятелка с предстоящия празник.
Няма какво да се лъжем, в повечето случаи е задача на майката да помни и осъществи (след работа и преди пазаруването) този вид отговорности.
В градския транспорт в навечерието на празника може да се видят много дами, носещи цветя, да се чудиш мъжки празник ли наближава, или...
Истина е, че 8 март винаги е предизвиквал доста спорни усещания заради изкуствено приповдигнатото празнично уважение, което би трябвало да присъства във всеки един ден от годината и живота на всеки мъж към жените в живота му.
Малко сложно се получи това изречение, каквато е и ситуацията с 8 март.
Осми март е като мушичка еднодневка. Днес го има, утре вече – не. Днес сме подарили цвете и сме по-мили, от утре – постарому.
И, да, зная, че е банална всяка една дума, която ще напиша, но нека се чете, току-виж стигнало до повече мъже.
Докато всяка трета жена в Европа и всяка четвърта българка са жертва на домашно насилие, докато 2 месеца в годината жената работи безплатно заради разликата в заплащането на труда и има убийства от ревност, много илюзорен е този празник и някак остава с думите и увяхва с цветето.
Процесът е изключително сложен, като се започне от мисловния и се стигне до реализирането му в реалния живот. А искрица надежда ще се появи, когато видим повече мъже, мъкнещи торби с покупки след работа, играещи на площадката с децата, чистещи прозорци през почивните дни и носещи цветя извън празниците.
Докато пишех това, излезе новината, че млада жена е загинала в катастрофа пред цветарски магазин, а Гугъ, по случай празника пожелава на жените да... „помечтаят...“ Има ли нужда от коментар?
Всичко останало го е казала колежката Любомирова още миналата година и е много хубаво да се препрочита по-често.
