Попаднах в Холивуд през 1986 година. Като едно странно 11-годишно дете от еврейски произход с голям нос и много слаба.
Тогава нямахме интернет, нито социални мрежи, нито реалити шоу. Но и без това разбирах, че изглеждам и се държа не така, както останалите момичета в тази индустрия. Разбирах, че се потапям в свят, където преди всичко се ценят външността и сексуалната привлекателност.
Обвиненията в сексуални посегателства, повдигнати срещу режисьора Харви Уейнстейн, за пореден път ми напомниха, че работя в индустрия, която печели пари от експлоатация на жени (при това експлоатация не само на екрана.) Шокира ме мащаба на предполагаемите му злоупотреби, но самият факт от подобно поведение, честно казано, не ме учуди. Отдавна разбрах, че влиятелните мъже предпочитат млади момичета с изразителни очи, подути устни и тънък глас.
Непрекъснато ми се подиграваха заради външността, дори моите роднини. Главна тема на обсъжданията бях моят нос и брадичка. Като тийнейджърка бях обсебена от идеята за пластична операция на носа. Исках да коригирам и брадичката си, за да станат пропорциите на лицето му по-балансирани. Освен това си мислех дали да не си сложа силиконови импланти в гърдите. Чувствах се като някакъв трол след връстниците си. След като гледах пилотната версия на сериала Blossom, където играя една от главните роли, един критик написа, че лицето ми е "щитообразно", а чертите ми "несиметрични". Така и не преживях тези думи.
На 19 напуснах Холивуд, за да защитя докторска дисертация по неврология в Калифорнийския университет. Там се оказах сред онези, които ценяха повече това, което имам в главата си, а не в сутиена. След 12 години се върнах в Холивуд – трябваше ми медицинска застраховка и актьорската игра ми липсваше.
Върнах се в индустрията, където с моята "нетрадиционна външност" ме наемаха за роли на "невзрачни приятелки" или "дебелана-секретарка". В крайна сметка ми се падна роля, която ми донесе четири номинации за наградата "Еми" (бел. ред. - става въпрос за ролята ѝ на д-р Ейми Фаулър, приятелката на Шелдън Купър в сериала "Теория на големия взрив"). Не е учудващо, че в този сериал играя подобно на мъж, невзрачно същество.
Благодарна съм за възможността да въплътя на екрана Ейми Фара Фаулър в най-популярния американски сериал. За мен е чест да играя феминистка, която казва какво мисли, обича науката и приятелите си, а понякога мечтае да е красавица. Усещам някаква връзка с нея. Аз мечтаех за същото.
Бидейки горда феминистка, която няма желание да спазва диети, да си прави пластични операции и да наема личен треньор, на практика не съм се сблъсквала със ситуации, в които мъжете да ме завличат в стаята си. Тези от нас, които не съответстват на реалните стандарти за красота, имат щастието в много други случаи да бъдат игнорирани от мъжете, притежаващи власт. Дотогава, докато не видят възможност да спечелят пари от нас.
В идеалния свят жените биха се държали по начина, по който искат. Но светът не е идеален. Нищо, абсолютно нищо не оправдава мъжа, който извършва насилие срещу жената или който си позволява някакъв вид злоупотреба. Но не бива и да сме наивни.
Вярвам, че всичко това може да се промени, но не за един ден. Живеем в общество, което се е отнасяло към жената като към еднократно развлечение много преди господин Харви Уейнстейн да започне да се среща с наивни актриси в своите хотелски стаи.
Автор: Маим Биалик, The New York Times. Превод: Евгения Гигова
