Зеленият пакт е, аз бих казал в по-широк социално-политически контекст е кулминация на една трансформация, която върви най-вече в западноевропейските общества от поне 10-15 години. Това каза в Студио Actualno политологът и европеист Владимир Шопов. Защото западните общества в немалка степен, между другото и централноевропейските, дори и нашите общества, през последното десетилетие наистина възприеха това, че има един широк, за мнозина необратим процес на климатични промени, спрямо който трябва да се предприемат някакви действия. Спомняте си дълго време това се дискутираше, дали научните доказателства са достатъчни.
Тази дискусия до голяма степен приключи в повечето общества преди години и оттам нататък в политическите системи започнаха много по-уверено да навлизат зелени партии от ново поколение, които са много по-различни от първите зелени партии, появили се през 70-те и 80-те, които между другото в последните 6-7 години управляват в няколко европейски държави, а сега предстои да влазат в правителството на ключова държава, като Германия. Т.е., това е пътят, по който въобще темата за климатичната промяна и за Зеления пакт стигна въобще до европейския дневен ред. Да, наистина фон дер Лайен постав Зеления пакт в центъра на дневния ред на комисията, но това се случи до голяма степен под натиска именно на големите европейски партии, в които, забележете, има де факто реално съществуващ консенсус, дори в консервативните, разбира се с някои нюанси.
Така че всъщност така Зеленият пакт стигна до центъра на европейския дневен ред, но има и нещо друго, което касае и икономиката, но наистина касае и мястото на Европа въобще в 21 век. Защото на мен лично ми се струва, че през последните години част от политическия разговор за Зелената сделка беше свързан и с това, че е крайно време Европа наистина да поведе и да се опита да има реална лидерска и водеща позиция по важен, голям, стратегически глобален проблем. Такъв, какъвто е справянето с промените в климата. И наистина от тази гледна точка Европа се опитва да бъде и ценностен лидер, но нека да кажем,че тук има дълбок икономически и технологичен прагматизъм, дотолкова, доколкото големите европейски икономики реално бяха достатъчно притеснени от инвестициите, които прави техният голям геополитически конкурент Китай, точно в зелените технологии.
В цяла поредица индустрии на бъдещето, като зелената и зеленотехнологичната е само една от тях. Така че всъщност Зеленият пакт е както отражение на реални социални промени въобще в нагласите, в мисленето на европейците за това какво се случва в света и как ние трябва да реагираме, отразява политическото представителство на тези нагласи и в същото време се опитва да генерира глобално лидерство, включително и технологично, което да позволи на Европа наистина да бъде водеща в една цяла поредица от индустрии, които са свързани с енергийната трансформация. Но и между другото са свързани с цяла поредица други трансформации, като технологичната, дигиталната... И между другото те са и част от тези национални планове за възстановяване, макар че за съжаление нивото на дискусия в България на този документ, просто не отразява тази политическа реалност.
Така че най-кратко и обобщено казано Зеленият пакт е всъщност опит за европейско лидерство в ключова глобална трансформация, която до голяма степен ще определи кои ще са губещите и печелещите от икономиката на 21 век и опит наистина Европа да бъде поставена в центъра на тази глобална трансформация. Тук наистина ми се струва, че има и геополитически, а дори бих казал и геоикономически компонент, дотолкова, доколкото ако погледнете внимателно политиките и списъците, които се подкрепят в рамките на всички тези мерки и в по-широкия контекст на зелената трансформация, там наистина става въпрос за създаването на общоевропейски производства, компании, което е една много голяма възможност, която стои и пред България, стига да успеем да се възползваме от нея.
Две големи европейски инвестиции в зелена енергия има – едната в Сърбия, във фабрика за производство и рециклиране на батерии за 1 млрд. евро, а другата – в РС Македония за 500 милиона евро във ветропарк. Първо нека да кажем, че и в Сърбия, и в РС Македония през последните години правителствата доста целенасочено търсеха такъв тип инвестиции и наистина в последните години привлякоха доста големи. Но тези два примера за мен прекрасно илюстрират начина, по който ние въобще трябва да подходим политически и управленски към целия енергиен преход.
В България цялата тази проблематика все още продължава да бъде на ниво социална политика. Да, наистина е много важно да се осигури плавен и реално подкрепящ хората в тези региони преход. Това е извън съмнение за всички. Но става въпрос за това, че всъщност българското правителство, нашето национално правителство оттук нататък трябва да положи много сериозни стратегически усилия целенасочено да търси и привлича именно такива инвестиции. Но и на друг тип инвестиции, които са свързани с различни зелени технологии. Всъщност тази регионална стратегия, за която се говори във вътрешнонационален контекст, тя съвсем реално може да се превърне всъщност в наша национална стратегия. Т.е. когато ние търсим инвестиции за привличане в страната, да се създаде пакет, за да се дадат възможности тези инвестиции приоритетно да отидат именно в тези региони.
Другото нещо, което на мен ми направи впечатление въобще в цялата дискусия и дори и при предходното правителство и ссега при служебните правителства, ние според мен все още нямаме пълноценна, цялостна оценка вдъобще на последствията, говоря в по-широк план, от този енергиен преход. И неслучайно в националния план се коментира създаването на специален съвет, който сега тепърва да започне да прави някакви по-дългосрочни изчисления. Това е изключително закъсняло. Много правителства правят тези неща от години, те имат цялостен, пълен анализ какво следва оттук нататък. Разбира се, част от параметрите, знаем, тепърва ще се договарят, една голяма част от европейските нормативни актове, които предстоят, сега се слагат на масата. Тепърва започват преговори и така нататък. Но за мен е пълна мистерия как преговаря и как ще преговаря което и да било българско правителство по всички тези отделни нормативни актове, ако не разполага наистина с една подробна и цялостна оценка за последствията.
Освен всичко останало ние трябва да направим едно последващо усилие, не просто да се опитваме да ограничим щетите от това, което се случва, което в момента е доминиращата нагласа. Отново на преден план излиза някаква поза затова, че ние сме жертви, че сме за пореден път потърпевши от някаква наложена ни политика.
Опитах се затова да очертая по-цялостната картина, за да стане ясно, че това е един общ процес, който не само България, а и групи от държави не могат да спрат. И от тази гледна точка е много по-смислено и е много по-отговорно да се мисли напред, да се мисли как ще се управляват тези проекти, защото освен енергийния, където ни е основно фокуса, нека да не забравяме, че в широкия пакет европейски фондове и европейски иннестиции през следващото десетилетие всъщност има няколко други прехода, които ние въобще не коментираме. Дигиталния, индустриалния ... Говори се за съвсем нов тип индустриална политика. В тези средства, които се предоставят има възможности да бъде осъществена цялостна стратегия за интегриране на България при завръщащи се производства и т.н. Нещо, което вече се коментира в различни икономики и в Германия, и във Франция върви такъв дебат. Така че ние въобще трябва според мен да се опитаме политически и в някакъв смисъл социалния по-широк публичен разговор, който се води, да отидем отвъд тези параметри на компенсациите, така да ги наречем, коитоу нека пак да кажем, са изключително важни и те разбира се трябва да бъдат ключова отговорност на всяко едно българско правителство, но да отидем на следващите етапи. С точна оценка на последствията и с точна стратегия как дългосрочно осъществяваме прехода не просто в тези региони а въобще за българската икономика.
Един последен пример в тази посока. Знаем ли например какви са последствията от по-бързо от очакваната трансформация и подмяна и въвеждане на електрическите автомобили? В момента българската индустриална компонента, знаем до голяма степен се държи на всички тези предприятия, които бяха създадени през последното десетилетие-десетилетие и половина, за авточасти. Но при начина, по който ще изглеждат и ще бъдат конструирани следващите поколения автомобили, имаме ли точна, пълна, цялостна оценка дали търсенето на произвежданите сега авточасти ще бъде факт след 5-10 години? Защото тогава може да се окаже, че ние всъщност трябва да правим индустриални преходи на практика на територията на половината държава. Така че моето мнение е, че трябва много повече да се разшири погледа, да се уголеми призмата, през която се коментиат и наблюдават всички тези процеси, защото ние това ако не го направим, ще бъдем пасивни участници, а в някакъв смисъл може да се окаже и жертва на тези преходи поради нашето собствено безсилие. Защото България не може да заеме място в тях и защото не може да спечели от тях.
Аз лично мисля, че няма да бъде одобрен от първия път от Европейската комисия нашият план за възстановяване, защото този план няколко пъти беше критикуван и предишни варианти са критикувани, има коментари, че някои от мерките са прекалено общи, че не са достатъчно детаилно разработени. Между другото правителството призна, че нямаме готовност в някои сектори за детайлно разработени проекти. А наистина те трябва да бъдат резултат и от нов политически разговор. Дори от тази гледна точка най-накрая е необходимо да се сформира правителство, което да проведе много по-широк, политически по своя характер дебат за това как точно правим този преход.
Да ви призная и в това отношение се води доста неграмотно дискусията. Всеки един план, който се одобрява от Брюксел, може да бъде предоговарян. Не в неговите макропараметри. В договарянето на тези средства винаги има достатъчна гъвкавост, стига страната ясно и аргументирано да защити защо точно предлага определена промяна, какви цели иска да постигне и дали те са реалистични. Това винаги е било валидно и за оперативните програми, това ще е валидно и за всички тези средства. Но това, което наистина трябва да направим, и буквално имаме няколко месеца, е да проведем политическа дискусия по обхвата на тези амбиции, как точно искаме те да бъдат постигнати. Отделните проекти да бъдат синхронизирани, да бъдат подредени в някаква последователност и вече тогава да се мине към финално одобряване. Няколко месеца закъснение не са фатални, по-важно е да знаем какво правим. Защото иначе дори и на секундата да бъде одобрен планът, нещо, което не е реалистично, много е добре да изразходваме със стратегическа визия тези средства.
