В следващите редове ще прочетете разказ на депутата от "Продължаваме промяната" Христо Петров (Ицо Хазарта). Текстът е написан за e-vestnik.bg, а Actualno.com го препубликува с разрешение на редакцията и без редакции.
...
Тоя юлски петък в София е прекрасен – температурата е малко под 40С, младите хора бързат да изпреварят задръстванията към двете морета, а възрастните използват сянката на кестените около Университета и си приказват кротко по пейките. Дори и най-големите черногледци вече са забравили отминалата зима и поне още месец няма да обсъждат следващата.
Радостта от летния следобед търпи известни щети, ако го прекарвате на третия ред седалки в Народното събрание, а моят случай е именно такъв. Седя и разделям вниманието си между скучния доклад, който някакъв човек чете от трибуната, и една муха, летяща над оная част от залата, дето бди за европейското развитие на България. Познанията ми относно насекомите са сравнително бегли, макар да имам своите подозрения защо мухата е избрала точно този маршрут.
Докладът е прочетен, човекът слиза от трибуната и започва гласуване. След минута на таблото се изписва резултатът – предложението е прието. В тоя миг на три метра от мен чувам глас, спасявал ме неведнъж през тия осем месеца както от запек, така и от добро настроение.
– Кво правите бе, нали се разбрахме?
Гласът е на Деси Атанасова, а упрекът ѝ е насочен към Тошко, който също седи на три метра от мен. Той се размърдва смутено в стола си и бързо подвиква към председателя Миро Иванов: „Прегласуване!“. После се обръща към задните редове и вика по депутатите от неговата група: „Против, против!“. Настъпва кратка суматоха, след което пак гласуваме. Предложението не е прието.
Дали заради скуката, дали защото моят приятел Жоро Гвоздейков напусна парламента предния ден и няма с кого да си говоря, или просто защото виждам тая сцена за стотен път – не знам, но решавам да получа малко повече информация.
– Какво стана бе, Тошко? Шефката ви се скара и нещата се промениха бързо, а?
Той почервенява, а до него Станислав Балабанов прехапва устни точно по маниера на оня другия Станислав, дето отсъства. След секунда Тошко внезапно става, тръгва по коридорчето между седалките и минавайки покрай мен процежда през зъби: „Шефка ше викаш на майка ти!“, след което се изнизва нанякъде. Минута по-късно обаче го виждам да се връща. Премествам се една седалка по-близо и когато се изравнява с мен среща погледа ми, а аз му казвам кротко:
– Тошко, майка ми днес има рожден ден. Предлагам ти да не я споменаваш.
– Извинявай за това за майка ти, но хич не се обаждай, пич. Готини песни правиш, но иначе си тъп и от политика нищо не разбираш.
Премествам се с още една седалка по-близо и се обръщам към него с възможно най-учтивия си тон:
– Бройлер, ако ти отвъртя един шамар, ще се приземиш пред „Ялта“. Или само да те препикая и да те разпоря като мокър вестник?
Той пак почервенява, но не казва нищо, а отива и сяда на първия ред. После се обръща рязко към мен и отсича:
– Тъп си беше още в училище, пич. Знаеш си го.
– Ти си десет години по-голям от мен, Тошко. Не знам как си успял да ме видиш какъв съм в училище. Сигурно съм тъп, просто виждам как Деси ви се кара и вие си променяте гласуването. И ми изглежда като да ви е шефка. А това, че в момента трепериш ме кара да си мисля, че знаеш, че съм прав.
– Коя е шефка, бе, Лена ли е шефка? – обръща се Станислав към мен с оня характерен говор. На него аз малко му съчувствам, понеже си представям какво е да живееш с това постоянно усилие да имитираш Трифонов.
– Не, Стенли, Лена не ми е шефка. Тя не ми казва как да гласувам. Просто виждам какво става и го назовавам. Не е била целта ми да обиждам някого.
Ситуацията привидно се успокоява. След минута Тошко се обръща към мен и ме гледа триумфално. Ясно, измислил го е.
– Аз поне никога не съм пял на концерт на ГЕРБ, пич. И не съм взимал пари от ГЕРБ.
Аргументът е съкрушителен, а вероятно и наполовина верен, затова решавам само да вдигна палец в знак на одобрение. Седя и си мисля – като знам как го обича народът тоя, ако му вкарам сега една тупалка – сигурно ще взема сто хиляди гласа отгоре на следващите избори. Не, не, стига тъпотии. В парламента си.
Младен от ГЕРБ, бившият министър на вътрешните работи, наблюдава цялата тая сцена с нескрито любопитство. Той, в интерес на истината, винаги се държи добре с мен и даже малко ми симпатизира. Казано по-просто – решил е засега да не ме бие. Ставам да се поразтъпча и минавайки покрай него му казвам:
– Оценяваш ли колко сдържано подхождам? Виждали сме се преди петнайсет години и знаеш, че ако бях оня човек от тогава – друго щеше да се случи, нали?
– Така е, вярно е – кима той одобрително и потъва в разговор с колегата до себе си, а аз се насочвам към изхода на залата.
Първото, което заварвам в кулоарите, е гледка, която поразително ми напомня за една моя среща с възрастно диво прасе в Странджа. Викам си – сега я втасахме. Сигурно има протест на животновъди и са нахлули вътре. Изумлението ми нараства, когато забелязвам, че бозайникът пред мен е облечен с риза с къс ръкав и щом ме вижда – вади отнякъде мобилен телефон, завира го в лицето ми и започва да вика:
– Господин Петров, защо ни съ изказвати? Сидимдисе хиляди лева взехти от нашити пари, откакто сти тука. Нищо ни правити.
Знам го тоя, Караколев се казва. По някакъв начин се е сдобил с журналистическа карта. Когато не е в бюфета – виси по цял ден пред стаята ни или пред стаите на „Демократична България“ и на БСП, чака някой да излезе оттам и почва да го обижда. Веднъж ме пита защо съм показал среден пръст на целия български народ, а друг път – „защо оплюхти всичкити си колеги музиканти“. Понеже не съм правил нито едно от тези неща, гледам да го подминавам, без да му отговарям. Обективен журналист е, просто внимава да не се върти около депутатите на ГЕРБ и на ДПС, или около тия на Копейката. Някой по-мнителен от мен би си помислил, че Пеевски го е инсталирал там с надеждата оня да изкара извън нерви някого и да получи примерно един лакът в корема, а после да ореве света по тоя повод.
Подминавам го мълчаливо, докато той крещи „защо ма бутати?“, и излизам в юлския пек навън. Страшна жега. Броени минути по-късно желанието за здравословен живот ме довежда пред магазинчето за цигари в подлеза на Университета. Пет години не пуших, после ведрата обстановка в новата месторабота ме пречупи и пак ги почнах. През април се ядосах и ги спрях, а сега хайде наново тая глупост.
Стоя отвън, изправен до задния вход на парламента като пълен глупак и жадно поглъщам гадния тютюнев дим, сякаш искам да компенсирам липсата му в последните три месеца. Другите колеги си пушат горе в малката зала до балкона, на климатиче и на спокойствие. Веднъж имах неблагоразумието да попитам не ги ли смущава дребната подробност, че това е забранено, а все пак сме депутати, и личния пример, и така нататък. По-искрен смях отдавна не бях чувал.
– Ти пак ли си пропушил, бе? – чувам зад гърба си познат глас и се обръщам. Младен Маринов ме гледа доброжелателно, но и с лек укор.
– Ами… да, нещо се поизнервих – мънкам виновно под носа си, докато гася фаса в големия метален пепелник до входа.
– Ама ти заради тия вътре ли бе? Абе я им… – тегли им една хубава нашенска той и се насочва към сенчестата алея с кестените, а аз влизам обратно вътре, успокоен и готов да изпълня съвета му.
...
Автор: Ицо Хазарта
