За българите, както и за всяка сериозна държава, границите на страната винаги са били, освен всичко друго, и символ на държавност. Има държавни граници – има държава, няма държавни граници – няма държава. Границата е свещена и нерегламентираното й пресичане винаги се е смятало за държавно престъпление. Чужди автори, пишейки със завист за българската система за държавни граници, казват, че по границата е минавал вал с ров увенчан, както и днес от ограда с бодлива тел. Отново чужди автори (византийски и арабски) пишат, че граничари, които пропуснат нарушители се наказват със смърт. В същото време, жертва на тези гранични правила става през 980 г. и българският цар Борис ІІ. Той бил пленник във Византия, успял да избяга, но бил облечен с ромейски дрехи и на българската граница бил убит от български граничар, който не го познал.
За това смятам, че тримата граничари от Средец във висша степен са изпълнили дълга си на българска гранична стража, задържайки с опасност за живота си група от превъзхождащи ги двадесет пъти млади и здрави нарушители на границата.
Добрият пример трябва да бъде възнаграждаван, затова предлагам подписка, за да бъдат отличени с висш държавен орден, полагащ се при такива случаи. Подписвам се първи под тази подписка, надявайки се, че тя ще достигне бройката от стотици хиляди български граждани, на която не е чужда сигурността на България и защитата й.
