Да, събота е и най-много хора имат възможността да посетят най-големия балкански фестивал на рождения му ден. И все пак – 52 хиляди е истински рекорд за EXIT. Най-много публика за един ден – 49 хриляди, се е събирала около крепостта Петроварадин през 2007, когато на главната сцена са звезди като Robert Plant and Strange Sensation и The Prodigy.
На 11 юли 2015 големите имена са John Newman, Mano Chao La Ventura и Martin Garrix. Чисто субективно – наистина се чудя масово публиката ли няма вкус, аз ли съм одъртял или просто популярната музика за младите хора днес доста се различава от същата преди 5-10 години. Не намирам абсолютно нищо интересно в афиша за цялата събота, затова и съм любопитен какво ще чуя и решаваме да се разхождаме между сцените.
Да, ама не! Още на влизане по баира към фестивала попадаме на задръстване. Охраната и полицията не допускат никакво движение навътре, като само един син полицейски бус снове напред-назад, а половин час по-късно излиза и линейка. Става ясно, че ще има много народ. Пускат ни и се насочваме към главната сцена, където John Newman тъкмо е стартирал шоуто си. Супер, ще видим една модерна звезда. Греда! Още като завиваме по алейката към Main Stage, има толкова много хора, че идеята да пробием е абсурдна. Дори не можем да стигнем до големите екрани, които са изнесени на над 20 метра навътре в публиката. Опитваме се да се промушим напред и отстрани, в посока сцената на Jack Daniel’s която е току зад Main Stage. Отнема ни около 20 минути, докато застанем странично от John Newman и бендът му. Шоуто е впечатляващо и динамично, с много светлини, а самият британец пее и танцува усмихнат до ушите. И звучи адски честен, когато говори между песните. Да, сега разбирам защо толкова го харесват.
Завършва с Not Giving In на Rudimental, песента, с която кариерата му хвръкна нагоре, а финалът е големият му хит Love Me Again, която, дори и да си живял в пещера, няма как да не си чул – поне един заблуден и облъчен от цивилизацията койот би ти я вил на лунна светлина.
Оттам влизаме на гости на чичо Джак, където е приятно, а на малката сцена забива може би най-интересната банда за деня. Не й научавам името, но трите момчета и момичето на клавира забиват доста трипаджийски джем, базиран на блуса и изпъстрен с приятен сайкъделик и пост-рок полъх. Пием една кофа Джак за четирима приятели и се връщаме на старите позиции, за да погледаме Manu Chao. Не един път е гостувал в България и отлично знаем какво ще ни посрещне – след 10 минути все едно си слушал целия му концерт. Еднообразно-веселите му парчета обаче карат няколко десетки хиляди души да скачат, пляскат и ръкомахат. За танци няма място, освен ако не си девойка, качила се на раменете на приятеля си. Ех, девойките! Всеки път в Нови Сад ми се схваща врата заради красивите момичета, които прелитат наоколо. На EXIT пък е концентрирано с такива.
Около половин час ни трябва да се промушим между хората, за да се пуснем към другите сцени. По пътя едно момиче е застанло на пътя на върволицата изнизващи се и целува всеки, независимо от възраст или пол. Sharing love, бе! Насочваме се към Explosive Stage заради чудесната скара и да поседнем малко. Докато дъвчем пърленките с месо, забелязвам в дъното на зоната за хранене нещо като импровизиран ринг, където хора с рицарски брони се дуелират с мечове и след кратък инструктаж, пускат по двама души за кратка схватка. Така де, в крепост сме все пак.
На метъл сцената излизат Nuclear Assault – легендарна траш банда и отиваме да хвърлим око-две-зъб. Толкова са олдскуул, че чак са ретроградни. Зяпаме малко и се насочваме към Fusion Stage. Съвсем навреме за Kanda Kodža i Nebojša. Свирят нелош мелодичен инди поп и действат като мехлем за умората. След техния сет се отбиваме и за малко презе реге сцената, придремваме сред стотиците, седнали по турски на полянката и се понасяме към града. Трябва пауър за Faithless и Fear Factory.
Автор: Ивайло Александров
