Проф. Георг Краев е водещ специалист в областта на класическата фолклорна култура и пост-фолклорните ѝ прояви. Научен сътрудник в Института за фолклор при БАН (1975-1990). Директор на Столична библиотека и преподавател в Нов български университет, редактор в програма „Христо Ботев“ на БНР (1991-1993). Асистент (1995), доцент (2004), професор (2008) в НБУ. Заместник-декан и декан на факултет „Продължаващо обучение“ на НБУ (1998-2000).
Проф. Краев, Вие сте известен фолклорист и краевед, етнолог, специалист в една изключително интересна област – българското народно творчество. Какво всъщност представлява фолклорът?
Никой не може да даде отговор на въпроса „Що е то фолклор?“. Някъде в края на ХIХ век един англичанин, който притежава антикварен магазин, се сеща покрай нещата, които продава, че има стари приказки, стари песни, които той нарича с термина „фолклор“. И тук започва голямата каша… Тъй като фолклорът е една сложна дума, съставен от две думи – фолк, която българите много добре познават, защото знаят, какво означава фолк-певица. Големият проблем идва с „лор“, която е много стара келтска дума и се превежда „знанието на етноса за самия себе си“. Това означава, че онези, които си записват приказките, песните, обичаите, са самите носители на този тип знание.
Има ли разлика между народна музика и фолклорна музика? Какво означава автентичен фолклор?
Фолклор, на български преведено е „народно умение“. Ние бъркаме естетическото значение на понятието „народ“ със социалната му същност.
Сега ще се занимаваме с естетиката. Това са онези умения на българите, устни по своя характер и синкретични по своята същност. Синкретични са, защото музика, слово и кенетика, т.е. движение, играта, която наричат танц, са едно и също нещо. И тук идва сложната част, тъй като науката фолклористика, а и етнографията изучават тези елементи поотделно. И така се раждат фолклорната музика, фолклорния танц и фолклорното слово.
Това разкрива до голяма степен умението на българите да превръщат света в знание за самите себе си. Днес не се гледа на фолклора така, а се имат предвид обичаите, което е грешно.
Фолклорът не може да бъде друг, освен автентичен, т.е. оригинален. Няма тъжни и весели фолклорни песни – има песни за погребение, песни за сватби, бабинденски песни.
Проблемът с оригиналното е съществен, защото в различни исторически етапи тази оригиналност е различна. Едно е пеенето през XVII в. и съвършено друго през XVIII в. и ХIХ в.
Можете ли да дадете пример от своята богата изследователска дейност за музикални произведения, които са с ясен автор, но са възприети като фолклор?
Записването и обработката са неща, които не водят до никъде. Това, че има сборници за народни умотворения не спомага също.
Има трима големи майстори, които успяват да прочетат народното, фолклорното и да го превърнат в свое изкуство.
На първо място това е прочутата българска песен „Полегнала е Тодора“ на Филип Кутев, чийто текст е измислен от началото до края от неговата съпруга. Други големи автори са Красимир Кюркчийски и академик Николай Кауфман с невероятно интересни разработки, които са далеч от оригинала или автентичността и са превърнати в изкуство.
Тук е големият въпрос, що е то изкуство? В България не се знае какво е изкуство и кога едно нещо се превръща в изкуство.
За мен терминът обработка е ужасен, защото той допуска, че композиторът е по-висшестоящ от чудото, което е фолклорното, от онзи безавторен процес. Съвременните композитори не разбират защо се пее и музицира във фолклорната култура. Не може просто да си пееш, свиркаш и танцуваш. Тази култура определя кой кога къде прави нещо. Може да се играе и пее в строго определено време, трябва да си мома или ерген или друго.
Като всяка култура, фолклорната култура е система и трябва да се познава именно системата.
Защо фолклорната музика заема такава важна част от емоционалната ни същност?
При качеството на нашето образование децата не биват обучавани на това що е фолклор, те не пеят песните, а ги четат.
Тези проблеми няма да имат решения, тъй като отдавна четящите, т.е. имащите азбука, не се вслушват в думането на народа си. А думането не е свързано с четенето!
Фолклорът е предаване от уста на уста. Онова, което се италианците наричат традиция, а българите наричат клюка. Клюката е най-древният вид информация, а клюкарстването е обработка на онова, което сме чули и видели.
За да можем да бъдем полезни, е хубаво да се напомня постоянно, че четенето в интернет „що е то фолклор“ е вредно. Забравя се да се пише, че фолклорът е тип вариативна култура, т.е. всеки дом има своите закони. Това е свързано с една много интересна позиция във фолклорната култура – обреда и обичая. Обичай е да се маскираме, обред е обаче, че в ямболско се маскират по един начин, в пернишко по друг.
Българската журналистика не ги разбира тези неща и не иска да ги разбере и нарича маскирането с популярната дума „кукери“, без да знае какво означава.
Музиката обаче е една в Странджа, друга – в Добруджа, трета – в Шоплука. Тези специфики на народната музика композиторите общо взето ги спазват и слава богу съхраняват.
Съхраняването също е малко измислен термин, защото носи в себе си музейност, а фолклорът е жива музика. За разлика от старите градски песни, от шлагерите, които са термини на градската и на четящата публика. Оттук имаме селски фолклор и градски фолклор.
Превръщането на народната музика в ноти е гибелно за нея, но това е начина да се предава от поколение на поколение, защото при нас на слухарството се гледа неуважително и пренебрежително. А именно това е народната музика!
Защо идеята за интелектуалната собственост ни е чужда и музиката на фолклорна основа погрешно се възприема като обща собственост?
В България Министерство на културата не се грижи за свободното време на своите граждани, а то е най-скъпото. По света те питат – колко плащаш за свободното си време, сиреч колко пъти ходиш на театър, колко четеш. Затова тук е пълно с преписвачи.
„Свободно време“ е буржоазен термин. Соц-културата не познава термина „свободно време“ и го нарича „художествена самодейност“. Докато ние обаче се занимавахме с художествена самодейност, отвъд западната ни граница се занимаваха с поп-култура и печелиха пари. Художествената самодейност обезсмисля изкуството. Изкуството е онова умение, което е излязло на пазара и може да бъде продадено. Оттук и отношението към интелектуалната собственост.
