Лично преживяната си история с осиновяването на две ромски деца разказва голямата чешка писателка Тереза Боучкова в романа си „Годината на петела“. Книгата е в превод на Красимир Проданов и е включена в поредица „Творческа Европа“. По покана на издателите си от „Персей“ писателката посети България, страната, в която е родена майка й и са живели бабите и дядовците й.
В дома й от малка звучала българска реч, особено когато майка й и баба й си говорели на български, за да не ги разбере тя. Но това чувство аз близост й е останало – много й харесва как звучи българската реч. Прадядовците й дошли в България в началото на ХХ в. Единият от тях бил диригент на оркестъра на княз Фердинанд. Дядо й имал фирма, която се грижила за отоплението на София. Но когато комунистите дошли на власт, всичко било национализирано и дядо й станал обикновен работник. Затова през 1947 г. той и семейството му й решили да се върнат в Чехия, но майка й, която почина наскоро, е родена в София.
Сега се отбелязва 30-годишнината от Нежната революция в Чехословакия. Баща ви е един от най-известните чешки писатели дисиденти, самата Вие сте била дисидент. Какво усещане е останало у Вас от онова време?
Баща ми, Павел Кохоут, е отличен писател, но не е добър баща. Сега той е на 91 г., аз съм на 62. Има три деца. 60 години му отне да ни обикне… Той напусна майка ми, когато бях на 3 г. Но заради това, че съм негова дъщеря, когато станах на 14 години, аз нямах право да уча в добро училище, защото се казвах Кохоут. Аз също подписах Харта 77. В резултат на това после ми се наложи да работя като чистачка… За времето на дисидентството разказах в първата си книга - „Индийският бяг“. Тя излезе в Словакия. Много хора мислеха, че можех да премълча някои неща, че не съм имала право да разкажа така искрено своята история, защото ще попреча на хората да се решат да осиновят, но аз едва преживях всичко това. Книгата ми донесе много неприятности. Тя излезе още преди „Нежната революция“. Реакциите бяха много положителни, но по-късно това се промени – защото бях писала за дисиденти, които след това се превърнаха в президенти. Баща ми ми беше много ядосан, когато получи книгата в Австрия. И като резултат на това, 20 г. не говори с мен. Вацлав Хавел хареса романа, но после, като стана президент, не можа да ми прости. Образите в книгата ми не са само черни или само бели. По-късно искаха от мен и Хавел, и баща ми да задраскам някои неща в романа. За мен това беше шок, защото искаха цензура – нещо, срещу което самите те се бяха борили.
Романът Ви „Годината на петела“ е разтърсващ и болезнен, защото е лично преживян от Вас. Как събрахте смелост да го напишете?
За книгата ми мнозина казаха, че се чете не само с очите, но и със сърцето. Има верни описания на поведението на хора без съвест, без способност за съчувствие… Разказвам за болезнения процес на деградация на осиновените си деца, как те тръгват по пътя на асоциалното поведение. Опитвахме се да им дадем здрава основа, но те отказваха да учат, да се образоват, често влизаха в затвора… Важно е да се каже, че този роман е не просто за родителите и децата, а за родителите на момчета тийнейджъри. Израстващите ни синове започнаха да копнеят за свободен живот, който според техните представи, беше взимане на наркотици. Осиновяването обикновено е началото на някаква приказка. В началото беше действително така. Но първата година от живота на децата в местата на осиновяване е белязана от липса на любов, което води до травма. Първоначално беше приказка, но през пубертета всичко започна да се срутва, ден след ден. Родителите вече не могат да оказват влияние върху децата си, а като се добавят и наркотиците, нещата стават неконтролируеми. Не е по силите на никои родители да се справят с наркотиците.
В Чехия никога не се беше писало за това. Аз го преживях и описах. Моят роман често се дава на хора, които ще осиновяват – за да не гледат с розови очила на това. Но не бива и другото – да се вижда само заплахата. Човек трябва да бъде подготвен за това, което може да се случи.
Но има и ирония в книгата ви…
Иронията е много важна и в литературата, и в живота, защото помага на човек да преодолее своите наранявания.
Прочетоха ли осиновените ви деца книгата?
По-големият ни син я прочете и дори много я хареса.
Говори се много за проблема с интеграцията на ромите. Възможна ли е тя?
Нито ромите, нито чехите знаят как да бъде разрешен проблемът с интеграцията на ромите. В Чехия имаше десетилетие на ромското включване, но нищо не се получи. Мнозинството във всяка една страна може да направи всякакви планове, но при положение че самите роми не искат това, няма как да се получи. Те живеят свободния си живот, без правила. Не съм съгласна с това, което мнозина твърдят, че средата е по-важна от гена.
