Даниел Делибашев е на 37 години от малкото родопско село Црънча, общ. Доспат. Икономист по образование. Живее в София. В продължение на 10 години е работил в банковата сфера. В момента е съдружник и партньор в компании и бизнес проекти от различни сфери. След първия си престой като доброволец в дом за сираци и изоставени деца в Гана основава фондация „Усмивка за Африка“, чрез която събира и изпраща пари за изхранване на бедстващи деца.
Г-н Делибашев, какво Ви заведе в Африка за първи път?
Жаждата и гладът. От една страна жаждата и гладът, които мъчат голяма част от населението на този континент и които искам поне частично да предотвратя - било то за едно или няколко деца, било то за един или няколко дена. От друга страна жаждата и гладът на един съвременен човек, живеещ в модерния материален свят към предизвикателството „Африка“ и сбъдването на мечтата да бъде доброволец в сиропиталище там.
За първи път отидох през месец март 2017г., в Гана. И по-конкретно в сиропиталище в близост селцето Туту, намиращо се на 40 км северно от столицата Акра.
Каква беше нагласата Ви при тръгване?
Бях изпълнен с еуфория, а тя - с всяка стъпка по-близо до сбъдването на тази мечта, нарастваше неимоверно. С всеки един ден емоцията и нетърпението ставаха все по-големи. Всяко препятствие в подготовката е обречено на неуспех, след като срещу него се изправи достатъчно мотивиран човек, а аз бях именно такъв.
Каква обстановка заварихте?
Първият ми досег с Африка беше още в самолета при полета Париж – Акра. Бях само сред двама-тримата неафриканци и още тогава се почувствах на съвсем ново и различно място и сред култура, която тепърва щях да опознавам. Всеки ден се сблъсквах с нови неща, места, традиции, нрави, храна. И още куп неща, които са толкова много, че само книга би ги събрала. Животът и разбиранията за него там само по-различни, мноооого по-различни. Посрещането от хората и най-вече от децата в сиропиталището е може би най-значимото, което мога да споделя. Още с появяването ми, радостта на децата беше трудна за описване – викове, радост, прегръдки, деца навсякъде покрай мен, върху мен. Трудно човек някъде другаде ще преживее подобна среща, дори и със собствените си деца или внуци. Преживяванията, емоциите, историите, които среща човек там, остават за цял живот в спомените му. Радостта и усмивките, искрящите и благодарни очи, силните детски прегръдки са нещо, което не може да се опише, но и не може да се забрави, ако си го преживял.
Какви бяха предизвикателствата, пред които се изправихте по време на престоя си?
Предизвикателствата не спряха още от момента, в който трябваше да намеря начин да замина като доброволец. Те не започват и не завършват само с престоя ми там. Разбира се, на човек, стъпващ за първи път на този континент, му трябва време и понякога усилия да свикне с тях. Предизвикателства са не само с условията в сиропиталището, по улиците на градовете и селата, различните нрави, храната, водата, липсата на бани и тоалетни и безброй други неща, а най-вече това да се сблъскаш с личните истории и драми на хората и децата там. И да съхраниш психиката си. Не това, че понякога някои от тях нямат какво да ядат и облекат, а това, че са изоставени или че са сираци и животът им наистина е труден. Различно труден от нашия... Няма как да не се привърже човек към тези деца, няма как да остане безразличен към съдбата им. Може би това е най-голямото предизвикателство, когато човек отиде, а и се върне от там, да остане психически и емоционално стабилен.
Какви са тези деца в селището, какво е тяхното ежедневие, кой се грижи за тях?
В сиропиталището, в което бях, постоянно живеят около 15 деца. През деня от близкото селце идват още около 70-80 деца от 3 до 15 години, които са там между 7 сутринта и 3 часа след обяд. За децата от сиропиталището ежедневието започва от ранни зори, наистина ранни. Събуждането по време на учебни дни е към 4-4,30 ч. сутринта. Предполагам за много от вас толкова ранното събуждане е шок, но той със сигурност не може да се опише с моя шок (особено първата сутрин). Тъй като аз спях в обща спалня със 7-8 деца, то моето ставане също беше по това време. По предварителна информация, събуждането трябваше да става около 6-6.30 сутринта, но се оказа, че е нещата стоят другояче. Няколко минути за обличане и повечето деца изскачат на двора да се заемат с различни дейности, докато 1-2 останат да оправят леглата и изметат спалнята. Започва се (около 4,30 ч.) с пренасяне на кофи и тенджери с вода от резервоара до няколко варела и казана, от където водата се ползва за миене на съдове, къпане, готвене, пране и т.н. По мои сметки около 200-300 литра всяка сутрин. Да видиш как деца на 3-4 годинки толкова рано тичат с радост да пренасят вода с малки тенджери на главите е нещо фрапиращо за неподготвен за подобна картина човек. Никога няма да забравя тази картина. Не ми трябваше много време обаче, за да ми дойде идеята да купим маркуч, чрез който да прехвърляме водата от резервоара до самите варели и казани. Тъй като те бяха на различни нива, то наклонът беше достатъчен това да стане без нужда от помпа и налягане. Дотук с ранното тичане на няколко деца с тенджерите и кофите с вода! Бяха нужни само 1-2 деца за пускане/спиране на водата и преместване на маркуча.
Разбира се, водата за къпане и пране първо се топли, така че първо минава през казаните. Противно на очакването на мнозина, децата там се къпят всеки ден, като това ставаше на самия двор, а по-големите от тях къпят и по-малките, и себе си. За възрастните типична баня също нямаше, ползваше се нещо като параван - от 1 каменна стана и 3 ламарини, които ограждаха малко местенце за целта. А тази „баня“ дори нямаше врата. Ролята се изпълняваше от хавлията, преметната на една пръчка. Душ и подобни неща бяха мираж, ползвахме кофа с вода и малък съд за поливане. Переше се понякога след обяд, понякога рано сутрин. Всички тези задачи приключваха докъм 7-7,30. Междувременно, децата от селцето идваха около 6,30-7,00 ч. Чистеха класните стаи, метяха и събираха боклука в целия външен двор всяка сутрин до 8,00 часа. Следващите около 30 мин бяха отредени за песни, молитви, отправяне на благодарности за всичко, което имат децата. От това, че виждат и чуват, през това, че имат храна, дрехи, до това, че е слънчево (или пък вали) и т.н. За финал пееха химна на страната и с бодра песен отиваха към стаите, като най-малките бяха най-радостни и шумни в тази процедура. 8,30-15,00 ч. беше време за занимания от най-малките до най-големите, с почивка за обяд.
Грижите за децата, живеещи в сиропиталището, бяха поети от три жени, една от които основателка и управляваща дома. В моментите, в които има доброволци там, те също се включват в различни дейности, включително и в учебната. По време на училище различни местни хора се включват или на изцяло доброволни начала, или срещу минимално заплащане или пък срещу дажба от храна. Понякога гладни жени донасяха съчки дърва от близката гора срещу отплата от купичка ориз или друга храна... Оказа се, че в някои случаи те не бяха яли по 2-3 дена и това беше алтернатива да получат някаква храна.
Как се стигна до учредяването на фондация „Усмивка за Африка“?
Идеята дойде още преди да замина. След като споделих с приятели, че тръгвам като доброволец в Африка, много от тях дариха средства за подпомагането на децата там. Няколко месеца след като се завърнах учредих фондация „Усмивка за Африка“, за да мога и официално да набирам и изпращам средства. Да спомена и защо „Усмивка“. Това е нещо, което се запечатва в съзнанието на човек, особено предвид живота и условията, в които живеят децата в Африка. Трудно ще видите подобна голяма и искрена усмивка у хората, живеещи в нормални условия в развити/развиващи се страни, а и дори сред хора, които са изключително добре материално обезпечени... Е, може би моята усмивка е изключение.
Как успявате да събирате средства в помощ на децата?
Иска ми се да кажа лесно, но ... Все пак с дарения от познати и приятели (разбира се и от напълно непознати понякога), с различни инициативи - както онлайн, така и от мероприятия в София и в провинцията, успявам понякога да спася положението там, най-вече, когато са изправени пред дни без никаква храна. Събирането на дарения става по различни начини, като за удобство на желаещите да дарят това може да стане от цял свят, през сайта на фондацията – www.smileforafrica.eu.
Един въпрос, който сигурно мнозина биха Ви задали – защо не помагате на българските, а на африканските деца?
Обикновено този въпрос не звучи като въпрос, а като укор. И в тези случаи наистина не мога да проумея защо хората го отправят. За мен доброто си е добро, без значение дали е към български, африкански, или към деца някъде другаде по света. Това е дейност, която трябва да се поощрява, а не критикува, особено когато се прави наистина от сърце и душа, а човек дава изключително много време, сили и лични средства, за да помага, без да получава никаква финансова изгода. И без скрити цели. Нуждата в различните части на света е различна, а едва ли някой има съмнение каква нуждата имат африканските деца. Подпомагал съм години наред организации и инициативи, насочени към деца в България, някои подпомагам в определена степен и сега, но особено след личната ми среща с условията в Африка, приоритетно съм се насочил натам. Никой познат или непознат, който е стъпвал вече на този континент, не ми е задавал този въпрос, защото вече знаят как стоят нещата там и как - тук. Към момента възможностите на фондацията са крайно недостатъчни да направят съществена и продължителна разлика, за където и когото и да е ... А дали е „несъществена разлика“ 10, 20, 50, 100 деца да имат храна за няколко дена, или да нямат въобще какво да ядат, най-добре могат да ви отговорят те.
Всъщност, има ли въобще база за сравнение в бита, отношенията към децата, между децата там и тук?
Мисля, че всеки сам ще си отговори на този въпрос, ако е прочел отговорите ми по-горе. За мен нещата са тотално различни. И дори на някой да му прозвучи шокиращо, имаме много какво да вземем и научим от там - от децата, от възрастните и от отношението между тях, отношението им към живота, оценяването на всички онези неща, които приемаме за даденост, благодарността за всичко, което имаме. Битът, ежедневието, условията са съвсем различни. Това, което прави едно 3-годишно дете там, няма да видите никъде в средно или силно развита държава. Това се отнася и за децата на 5, 10, 15 години.
На всички снимки във Вашия профил децата са все усмихнати, не е само за снимката, нали?
Хахаха. Разбира се, че не е. И разбира се, че те освен да се смеят, имат и моменти на тъга и на сълзи, но някак си не ми се видя удачно да снимам, когато заедно с тях сме в такова състояние. Ако някой си мисли, че мога да накарам едно дете така да се усмихне, когато няма желание да го прави и да не му е личи, то явно ме мисли за много добър манипулатор. Но, ако има нещо, с което донякъде ги манипулирам, то това ще да е моята усмивка. Гледам да ги заразявам с нея...Е, моята не е толкова очарователна, но пък е важно, че допринася за такива покрай мен.
За децата (а и възрастните) там нещата са по-прости. Ако нямат сериозен довод да са нещастни, то те са щастливи. А ако тъгуват за нещо, то това със сигурност се вижда и усеща, особено при децата. При нас мисля, че е обратно, ако нямаме причина да сме щастливи и да се усмихваме, ние изглеждаме (а и обикновено сме) по-скоро нещастни.
Отправили сте призив за помощ на 100 деца от сиропиталище в Уганда, там каква е ситуацията?
Те дори са и повече, но да не стряскам хората с цифри. Към мен призивите за помощ валят постоянно. Ако не е от едно сиропиталище, е от второ, ако не е от второ, е от трето и т.н. Не само от Гана и Уганда, а и от Танзания, Кения и т.н. Понякога, когато нямам възможност да помогна, поне отправям призив към хората... Това не ми коства нищо, а никога не се знае един такъв призив до чие сърце ще стигне и до какво ще доведе.
