Националната стратегия за детето предизвика по-ожесточени спорове и от Истанбулската конвенция. Защо се случи това, от какво ги е страх българските родители и имат ли основания да се боят или трябва да преодолеят някои предразсъдъци? На тези въпроси отговаря училищният психолог на 35 СЕУ в София Калин Гайтанджиев в интервю за Actualno.com.
Каква беше целта на Националната стратегия за детето?
Тази стратегия би трябвало да промени нагласите. Идеята е да се гарантира някаква форма на превенция, която е генерална. Българинът - едно, че не го разбира това нещо, другото което е - изпитва панически страх от това, че някой ще му отнеме неговите права и ценности, заложени в "народопсихологията". Всъщност зад това нещо, като процес, стои страхът - страхът от новото, което предстои и страхът да не бъдат анихилирани. Има един термин, който се нарича "анихилофобия" - някой да ти отнеме идентичността. За което страховете са безпочвени - ние винаги ще си останем идентични, като нация, но просто трябва да свикнем с идеята, че влизайки в нов вид общност, каквато е Европейският съюз трябва да се съобразяваме и с това, което правим сами на себе си. А това, което правим сами за себе си е това, което правим за децата си. Проблемът не е в това, че родителите бият децата (всъщност това е огромен проблем), по-страшното е, че в България не е заложено на големия да се отнася към малкия човек, като към човек и като към личност, чието достойнство е равно на неговото. Това нанася повече травми от един шамар. Това нещо е нагласата. Идеята на Стратегията е да промени и това.
По-голямата част от днешните родителите са възпитавани именно с шамари и репликата: "Ти да мълчиш, много си малък да знаеш?"
Да, но и по-голямата част от родителите в Швеция и Норвегия са възпитавани по този начин. В крайна сметка те преминаха през един много различен модел, в който да отглеждат децата си - в условията на всепозволеност. Оказа се, че и този модел не работи. Като цяло родителството не е нещо, което може да се вкара в модели. Стига се до извода, че ако третираме детето, като субект - не се получава, ако го третираме като приятел - отново не се получава и хората въвеждат нов тип взаимоотношения в семейството, като го залагат в Стратегия и Конвенция. Това е работата на държавата, която трябва да промени това нещо, то минава през образователните институции. По-голямата част от учителите, не всички, залагат на този тип взаимоотношения на "малкия и големия" и като цяло причина за тормоза и насилието, което съществува в училищата, е именно този модел на взаимоотношения.
Учителят е една от основните фигури в живота на детето, тъй като децата прекарват по-голямата част от деня си в училище. Каква е неговата роля?
Така е, обаче учителят е част от системата, а системата са хората. Учителят носи малка част от това, което е бил като дете и малко от това, което е като родител и се сблъсква с родителите на децата и това вече е страшното, защото родителите нямат нагласа да променят нещо. Отделно учителят няма нагласа да променя, защото носи някакъв страх от огромната отговорност, която има за детето и страх за работата си - да не сбърка. Ключовата дума е "взаимодействие", добрата комуникация поражда взаимодействие, доброто взаимодействие поражда взаимоотношения и в тази училищна система равноправни членове са учителят детето и родителите, само че това нещо не съществува. Когато то се случи ще съществува т.нар. общност, училищна общност.
В държавите, в които това нещо го има проблемите в училищните институции са много по-малко, защото те са равноправни членове, които се регулират сами себе си и които не изпращат децата си със страх на училище. Това нещо им отнема около 30 години, чисто практически да променят нагласите и ценностите. В България е много трудно. Получава се там, където има заинтересовани родители и заинтересовани учители, като възрастта няма никакво значение.
Трябва да се знае, че пасът, който се получава се подава между възрастните. Отношенията между възрастните, между родителите се отразяват пряко върху децата. Детето прави "копи-пейст" на отношенията между родителите си и ги копира във взаимоотношенията си с връстниците. Това не означава, че отношенията са винаги мирни. И ние влизаме в конфликти, но важното е как излизаме от тези конфликти.
Наближават матурите и кандидатстването след 7-ми клас. Като психолог какво бихте посъветвали и родителите, и децата?
По-добре да посъветвам Министерство на образованието нещо... МОН е малко във функция на ръководителя на великата инквизиция в Испания. Това, което правят е лишено от смисъл и няма никаква функция. Явяването на матура е лишено от смисъл, от него не печели никой - нито детето, нито родителят, нито държавата и това нещо се доказа с времето. Тези матури са от 10 години. Нито децата стават по-функционално грамотни, нито се увеличава БВП - едно безсмислено прилагане на някакъв модел. Функцията с обратен знак, в негативния смисъл е огромният стрес, на който са подложени училищната и семейната система. Пиковият момент с тормоза в училището се отбелязва в 7 клас. Неадекватният начин, по който родителите третират децата си в този пиков момент на напрежение, натискайки ги да учат, унижавайки ги, мачкайки ги... нищо не мога да ги посъветват. Има определени техники, които помагат на детето да осъзнае, че отношението му към ученето е негова работа. Най-тъжно ми става, когато родителят започне да учи детето... те се изпоразболяват, майките вдигат кръвно... Мога да ги посъветвам да имат предвид, че децата имат едно изконно право и това е правото на щастливо детство и да си дадат сметка дали с отношението, което имат спрямо друг, като възрастни и отношението, което имат към децата, не им пречат това нещо да се случи.
Интервю на Евгения Чаушева
