Походът на българското епично фентъзи, който обявихме вече тук, започна на 25.10.2015 г. в София. Делиян Маринов и Силвия Петрова пристигнаха в София още по обяд и събраха приятели на предварително парти, за да получат подкрепата, която им беше нужна. Оказа се, че тази дума ще се повтори много пъти и в неофициални разговори, и по време на самото представяне – подкрепа, която те не само очакват да получат, но и винаги са готови да дадат.
В това интервю, което дадоха за actualno.com буквално часове преди началото на техния поход, те отговарят не само на мои, но и на някои провокативни въпроси на хора, предпочели анонимност. Откровени дори до болка, двамата автори не спестяват емоциите си – както вълнението от това, което предстои, така и някои разочарования, които е трябвало да преживеят.
Защо „походът”?
Силвия: Защото в България има една грешна представа, че българските автори на фентъзи не съществуват. Ние решихме да направим именно този поход на българското епично фентъзи и чрез този поход да покажем, че нас ни има. Ние с Делиян Маринов сме две лица на епичното фентъзи. Искаме да обиколим, да покажем, че българското фентъзи съществува, за да разбием грешната представа на невиждащите ни хора.
Делиян: Походът е символичен път на литературата. Ние се събираме. Ние тръгваме. Ние завоюваме. Да спечелиш читатели, това е едно символично завоюване на читателска маса. Затова, ние правим поход, за да можем да се покажем, да се изтупаме от прахта. Ние се събираме заедно, защото заедно сме по-силни. Защото тя има своите читатели, аз – моите. Това са като две армии, които се събират.
Добре, но аз като чуя „поход” и си представям поне десетина души. Защо не поканихте други фентъзи автори от страната? Или поне от София, където започвате и така – във всеки град, който ще посетите.
Силвия: Нека да започнем във възходящ ред. Първо двама, след това нека се присъединят други.
Поканихте ли други хора?
Силвия: Всички, които искат да се присъединят и са готови да дойдат, са добре дошли при нас.
Да, да, но имам предвид – поканихте ли предварително други писатели?
Делиян: Всъщност, не сме, но ние започваме двамата, поради простата причина, че ние не знаем дали другите автори са готови, дали ще бъдат заинтересовани.
Тоест, вие двамата правите демо версия в началото, а след това се очаква и други хора, които пишат фентъзи, да се присъединят към вас.
Делиян: Да.
Силвия: Повеждаме крак.
Делиян: Всъщност, преди това да се случи, преди да говоря със Силвия, разговарях и с много други автори от различни краища на България. Примерно, Десислава Дюлгерян, която е фентъзи автор. Уточнихме с нея, че можем в Бургас да направим представяне, както и във всяка една част на България, където има автори на фентъзи. Имаме предвид, че ние там, където и да се озовем, можем да поканим местни автори.
А тук, от София, поканихте ли вече?
Силвия: Лично като гости, да. Нека започнем с това, че ние сме встъпителната част, а те нека да дойдат и да видят.
Делиян: Самата идея е, че ние сме под едно издателско тяло и затова започваме заедно.
Един въпрос, на който можем да се посмеем, тъй като всички почитатели на жанра знаят какво означава „епично фентъзи”, но и такива заслужават отговор – какво победи българското фентъзи, та да го наречем „епично” (въпрос на автор, предпочел да запази анонимност, но го задавам, за да спестим последващи неясноти – б.а.)
Силвия и Делиян (почти едновременно): Не, не – това е самият жанр „Епично фентъзи”.
Силвия: Всъщност, това съм мислела – това е нашият жанр. Епично е откъм битки, откъм сюжет, изцяло да се каже едни Толкинови и Мартинови щрихи, които следваме ние.
Делиян: Епичното фентъзи, хай-фентъзито, е фентъзи, което се отнася до създаване на свят. Когато аз започнах да пиша в този жанр, нямаше такава публичност, дори не знаех, че има автори на фентъзи в България. Искаше ми се, като отида в една книжарница, да видя на рафта книга от български автор. Впоследствие установих, че има достатъчно български автори, които пишат фентъзи, но под формата на разкази, но идеята е, че епичното фентъзи опира до създаването на свят. До това, човек да отдаде ума си, за да създаде нещо мащабно – с мащабите на Толкин, Пратчет. Създаването на свят е много отговорно нещо. Един разказ може да е много добър, но когато ти създаваш свят, ти го обвързваш с поредици от книги. България има нужда от такива лица.
И двамата споменавате Мартин и Толкин. Не е ли малко дръзко от ваша страна?
Силвия: Те са едни титани, така да се каже или символи на епичното фентъзи в света. Не се сравнявам с тях. Далече съм от там.
Но се целите към достигане на техните мащаби?
Силвия: Ни най-малко, дори не бих могла да си помисля за това нещо. Техните върхове са прекалено високи за човек като мен, който се бои от такива големи височини.
Делиян: Аз се стремя към това, когато се каже Делиян Маринов, да се говори за „Последното измерение”, т.е. - винаги може да се създаде една история, може да се създаде цял един свят. Аз гоня тези мащаби и не смятам, че е нагло. Смятам, че българската действителност може да предложи толкова под формата на литература, че да бъде еквивалент на световните мащаби.
Защо до сега не се е случвало?
Делиян: Защото, струва ми се у нас е по-удобно да се пише кратка форма. Затова и повечето автори на фантастика, фентъзи и хорър се ориентират към сборници разкази. Идеята ми е, че когато ти създаваш епичен свят, поемаш отговорност. Когато издадеш книга и спечелиш читатели, ти трябва да издадеш още книги. Ти се подписваш, че ще създадеш още книги от този свят. Когато напишеш един разказ, спираш до там, а когато създадеш един свят, се очаква да има продължение. Това е и причината българските автори да не бъдат достатъчно смели. Аз съм смел. И колежката е смела. Да създадем свят, който ние ще продължим да изграждаме, защото аз съм решен и имам идеи да направя този свят огромен, мащабен.
Силвия: Мога да кажа, че на нас ни липсват и възможностите. Ние, като хора, минали през ада на издаването, знаем с какво се сблъскваме. Трудно е да издадеш книга в България, а още по-трудно е да те признаят.
Още колко книги да очакваме от вас?
Делиян: Аз съм определил, че ще имам над 50 книги. Когато един автор пише поредица, той си дава сметка, че това е опасно и е „нож с две остриета”, защото ако едната книга се хареса, другата веднага ще се купи, но и - обратното. И авторът „си слага галaвата в торбата”, както се казва. Затова, когато човек пише в един свят, той може да издава паралелно две поредици. Затова, когато пиша „Последното измерение”, пиша различни истории. Различни поредици. Мой роман е финалист на конкурса на издателство “MBG-Books”. Роман, който e част от предстояща поредица.
Силвия: За мен е трудно да кажа. Изчаквам в момента да напиша последната книга от „Зеницата на смъртта”, която евентуално може да бъде разделена на две части (трета и четвърта – б.а.). Да спомена, че първата книга – „Тотемът на Мистика” и „Проклятието на мъдреца” - също беше писана за една. Имам свят, по който имам написани пет книги, но те са като нахвърлян конспект, който е в ужасно състояние и трябва да бъдат пренаписани. И съм захванала трета поредица – „Под сянката на веригата”. Първата книга е готова и от мен се очакват поне още две-три. Имам още и един разказ, който е създаден по един доста по-мащабен свят, от който да бъде написан роман.
Участвате ли активно в разпространението на вашите книги? Рекламирате ли ги усилено или смятате, че това е работа на издателя?
Силвия: Това би трябвало да е работа на издателя, но у нас издателствата също нямат прекалено големи възможности. Аз съм направила каквото съм могла, но на мен ми липсваха определени връзки. Писала съм на места, от които дори не ми отговориха, за да публикуват една простичка реклама. Имах и две интервюта в радиото, които Весела Люцканова уреди и затова мога да й благодаря. Опита се и в телевизията да ме вкара, но не успя, но аз съм доста притеснителна и дори се зарадвах, че не се получи.
Делиян: Българският автор е мъченик. Той трябва да пише, да работи, за да събира пари, за да може да издава. След това, след като издаде, трябва да се занимава с реклама и с всичко друго, а това е изключително трудно, поради простата причина, че докато българският автор е ангажиран с осем часов работен ден, за да може да се финансира, той няма време да се занимава и с реклама. Значи, аз каквото мога, го правя, но за мен е абсолютно жестоко, авторът да трябва да прави всичко. Според мен работата трябва да бъде разпределена по равно – автор, издателство и медии.
Изпускаме една много важна част от веригата между автора и издателя. Няма ли други хора в този екип, който довежда книгата до издаването й?
Силвия: Съпругът ми е част от този екип. Той спомогна за издаването ми. Без него, не бих могла (нещо, което и двамата премълчават от скромност – съпругът на Силвия, Дамян Петров, работи върху създаването на език в „Зеницата на смъртта” и очакваме този речник да излезе като притурка към поредицата, б.а.). След това, мога да кажа, че искрено благодаря на Вихра Манова, която се застъпи за текста от „Зеницата на смъртта” и убеди Весела Люцканова да се заеме с него. Самата Весела призна, че не би се заела с подобен проект.
Делиян: При мен се случи така, че първоначално щях да работя с „Буквите”. Те ми предложиха цена за редакция и корекция, а в последствие, в договора беше упомената само „редакция”. Въпреки това, когато разговаряхме по телефона, те ме убедиха, че ще получа и корекции. В крайна сметка, получил редакциите, аз избрах друго издателство, тъй като за разлика от издателство „Весела Люцканова” предложиха разпространителска мрежа, а от „Буквите” – само кашони с книги. Весела ме попита дали съм сигурен, че държа веднага книгата да бъде издадена, но аз бързах за Зимния панаир на книгата и така се получи, че първата ми книга е на пазара с много грешки, за чието отстраняване бях платил посочената от тях сума. Благодаря обаче на читателите, които въпреки това ме подкрепиха и първата част е разпродадена. Дори не много претенциозните създатели на „Читанка” отхвърлиха книгата заради тези грешки и трябваше в рамките на една седмица да поправим недоразумения, които на „Буквите” им отне два месеца.
И двамата продължавате да пишете. Научихте ли се на нещо от тези грешки, които допуснахте?
Силвия: Аз не мога да кажа, че съм допуснала каквато и да е грешка. Не съм минала през трудностите, през които е минал Делиян. Мога да кажа, че Вихра Манова много коректно се зае с редакцията на книгата и тя е герой да направи всичко това. След това книгата мина и през коректор – Галина Андреева.
Делиян: Когато един автор, който си плаща и не е голямо име, той очаква нещо и от издателя. Избрах издателство „Весела Люцканова”, защото те ми предложиха разпространителна мрежа. Всяко друго издателство ми каза – даваме ти кашоните и ти се оправяш.
Имаме ли литературни агенти в България?
Делиян: Нямаме. Авторът е нагърбен с прекалено много работа. Българският автор има два пътя – или изпраща текста си на издател и чака да чуе дали става или не става, а другият е да каже: „Аз плащам!”
Силвия: Не съм чувала за такива.
И двамата автори разчитат на това, което им предоставя като информация „Гугъл”. Признават си, че е възможно някъде да има такива „независими литературни агенти” точно както съществуват „независими автори”, но информацията за тях или липсва, или е изкривена. Имат и резерви, предвид това, което срещат като отношение в България изобщо, а не само в литературния свят (б.а.)
Сега, да се върнем назад. Кога започнахте да четете художествена литература?
Силвия: Да започнем от четвърти клас, когато майка ми ме нагърби да чета „Под игото”. За мен това беше едно пропадане. За мен тогава бяха по-важни игрите, отколкото „Под игото”. Мога да кажа, че изпитах удоволствието от четенето в десети клас, когато зачетох „Граф Монте Кристо”.
Делиян: Всичко започна в осми клас. Благодарение на българското образование, аз мразех литературата. Не може да отидеш на даскало и да те питат – ако Вапцаров беше жив, от коя партия щеше да бъде и ти казваш някаква партия и ти пишат „Слаб”, защото те ти казват друга партия. Ето защо, до осми клас аз играех компютърни игри, но си казах – не ми стига. Тогава баба ми и дядо ми ме финансираха от пенсията си. Играл бях игри с чудовища, отивам в книжарницата и виждам книга със заглавие „Орки” (Стен Никълс, б.а.) и си казвам - това е, което искам да прочета.
Кога за първи път написахте нещо, различно от домашна работа по литература?
Силвия: В седми клас написах първото си стихотворение. Вдъхнови ме дядо ми – ветеран от Втората световна война.
Делиян: В девети клас. Като прочетох „Орки” – за 24 часа, пропускайки училище – и сядам да пиша. Виждам, че това си е чисто „копи-пейст” на книгата, но важното е, че си седнал да пишеш.
Автор: Весислава Савова
