Професор доктор Пламен Павлов е историк, преподавател, поет и публицист, почетен гражданин на Велико Търново, носител на Знака на Независимостта и Меча на Кубрат. Ето какво сподели той в специално интервю за Actualno.com в първия ден от откриването на международната научна конференция „България, българите и светът“ (26 - 28 октомври 2018 г.), която се проведе във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ в чест на неговата 60-годишнина:
Защо е важен този международен форум за Вас и какво послание отправяте чрез него към днешните българи?
Понеже е Димитровден, хубаво е да си спомним за въстанието на Петър и Асен, и възобновяването на българската държава след близо два века чуждо господство.
По този повод винаги подчертавам, донякъде на шега, но то е истина - в нашата матрица на мисленето се е втълпило едно – братята освободители, и представата е за някакви велики или чужди сили, а в случая ние имаме двама братя, които са освободили България. В прекия и преносния смисъл на думата, това понятие има право на съществуване и то се отнася именно за Петър и Асен, а и за Калоян, който, макар и много млад, също участва в това събитие.
Другото нещо, което ни кара да се връщаме към подобни периоди от нашето минало е, че само за 20 - 25 години, първите трима Асеневци – Петър, Асен и Калоян превърнаха една забравена и бедна византийска провинция във велика европейска, политическа и културна сила. И сега, когато хленчим, че прехода не свършвал, трябва да си спомним, че в много по-тежки периоди нашата нация го е правила. Правила го е, разбира се, и след Освобождението, благодарение на такива личности като Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Петко Каравелов... Така, че нашите самооправдания в момента и хленчове, нямат никаква логика на фона на това, което сме показвали като способност и особено елита ни преди векове.
Що се отнася до моето отношение, аз съм много поласкан и много трогнат от отношението на моите колеги към самия мен, и не по-малко на всички тези гости, които дойдоха от 12 държави, като заявките бяха от още повече места. Но все пак сега е активен сезон, университетите работят, някои хора от Казахстан или от Съединените щати не е толкова лесно да дойдат. Когато излезе сборник, там ще има техните доклади. Това е едно признание за мен не толкова като учен, защото аз нямам самоусещането, че съм само кабинетен учен. Разбира се, винаги съм се занимавал с изследователска работа и това ми доставя удоволствие, но много по-голямо удовлетворение за мен има от това, че се опитвам да бъда популяризатор на историята. И това се оценява все повече от нашата колегия, която беше много херметично затворена и почти не контактуваше с обществото. Историята навсякъде по света, включително и в България е наука, която има социални измерения и вълнува хората. Предаването, което водя „В час по България“ ми отвори очите колко много хора се интересуват от история, било на любителско, било на местно равнище – това няма никакво значение. И това са хора от всякакви възрасти. Благодарение на Фейсбук, където има опция за телевизионни предавания, аз установих някои неща, които отначало не можех да повярвам. Предимно се смята, че подобни предавания се гледат от пенсионерска публика, или от хора над 40 – 50 години. Разбира се, Фейсбук може би не е най-представителната извадка, но когато е на базата на пет хиляди души, все пак не е непредставителна. Оказа се, че най-активната аудитория, които имат отношение, са хората между 25 и 45 години, и че примерно предаването се гледа най-много в София, после във Варна, във Велико Търново, в Русе - откъдето съм аз, и в много други места. Но понякога на четвърто място е Лондон, или има хора, които са го гледали в Бразилия, т.е., глобализацията дава възможност българската история, благодарение именно на такива популярни предавания, на практика да стига до българите по света, пък и до българофилите по света, защото има и такива хора. Моите колеги, които са тук, са с много топло отношение към България, включително и колегите от Сърбия, и от къде ли не.
Като автор и водещ на предаване за историята, приносът Ви за нейното популяризиране е безценен и голям. Дадохте примери за съвземането на нацията, които повдигат българския дух. Изследвате и Българското Възраждане - кои проблеми и личности от този период са в центъра на Вашето внимание и кои са Вашите най-големи постижения?
Малко със самоирония мога да кажа, че откакто започнах да водя телевизионни предавания изследвам цялата българска история, опитвам се да я разбирам и да я препредавам на хората. Имам книга за Спартак, т.е., мога да отида в античността. Имам една серия за бележити българи, на която съм главен редактор и основен автор, в десет тома, които бяха издадени през 2012 година. Там аз включих и Александър Македонски като част от българската история, защото за Антична Македония ние имаме не по-малки права от днешната Република Северна Македония или Македония, и Република Гърция.
Към Възраждането имам много силен афинитет. Написах книга за Левски, която ми отне много усилия. Давал съм интервюта, писал съм статии за Левски, но да напишеш книга за Левски не е никак проста работа. Защото за него има над 150 книги, отделно има огромен брой статии. Първоначално имах идеята да напиша научно-популярна книга, нещо в духа на Мерсия Макдермот - в по-популярна светлина, но се оказа, че не съм съгласен с голяма част от това, което виждам. И си мисля, че съм прав. Моята книга има характеристика на изследване. Левски е просветен националист, той е човек, който е лидер на средната класа, на богатата класа, а нас винаги са ни учили, че Левски е народен трибун. Разбира се, той е и такъв, той е универсален, но като погледнем комитетите – навсякъде те са от хора, които са от средна ръка нагоре и това е съвсем нормално. Това показва какъв огромен патриотичен потенциал е имала богатата класа в България, което днес май не го забелязваме особено. Тези хора са осъзнавали какво означава да си под чужда власт, да бъдеш тъпкан от чуждо законодателство, от корупционна система, и са се борили да направят една република, която да бъде между първите в Европа. Нашите хора имат много високи изисквания, включително и Левски. Другото нещо, което за Левски може да се каже, че той е преди всичко с мислене на офицер. Разбира се, той е монах, и е безсребърник, приел е сам монашеството, тъй като мисията му да служи на България не предполага да има частен живот. Но той мисли като офицер и се опитва да изгради една реална структура. Това не са само патриотични песни, както е било дотогава, или опити отвън, каквито са на безспорно великия Раковски – негов учител, и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Понеже има много голям опит, още от времето, когато с вуйчо си е обикалял, той е виждал, че истинските сили са в самата България, че ресурсите са в България. И аз, може и да съм краен, но мисля, че ако някой е освободил България, това е Васил Левски. Той може да бъде наричан и освободител, тъй като без неговите комитети нямаше да се случи нито Априлското въстание, нито Руско-турската война. Чувствах се длъжен да кажа това, което мисля за Левски. И разбира се, той не е някакъв самотен вълк-единак или рицар-самотник, бил е подкрепян от страшно много хора - по време на процеса или по-скоро на следствието в София се говори за 12 или 14 хиляди души в комитетската мрежа на Левски и това е за по-малко от две години.
Като човек, който се занимава със Средновековие, мога да кажа, че не трябва да има ясни разграничителни линии между епохите – те са нормални за съвременната наука, но има много прилики между тях. Примерно, Левски има много силно чувство за историята, и в неговото тефтерче има песента на Добри Чинтулов за Трапезица и цар Асен. Това е символична връзка с днешния ден – Димитровден и с тази конференция.
Като историк какво ще кажете, имаме ли шанс да постигнем чистата и свята република – идеал на Левски?
Идеалът на Левски едва ли можем да го постигнем в близко бъдеще, но най-малкото е да имаме високи изисквания към нашите политици и да не им прощаваме техните непрекъснати пируети, прехвърляния от една позиция в друга. В това отношение, чиста република означава парламентарна или може би президентска република, тъй като тогава републиката не е много разпространена – в цяла Европа има две републики – Швейцария - традиционно, и Франция. Около самото понятие „чиста и свята“, моят покоен колега професор Иван Стоянов показа, че то не е казано точно така. „Свобода и чиста република“ - казва Левски, другото е от спомени. Но така или иначе, той си представя един модел, който е отрицание на деспотичния модел на Османската империя, и на Руската империя също, и на всяка деспотия. Но Левски не си прави никакви илюзии и за западната демокрация. Той не е склонен да пренася механично чуждия опит. Помага му християнската му природа на монах, църковната солидарност и християнската община като такава. Има върху какво да се мисли...
Нашите средновековни владетели, нашите герои – това са хора визионери, и в тази конференция, в част от докладите го има, че те имат ясна идея какво правят, знаят към какво се стремят, не я карат ден за ден, както се случва през последните 25 – 30 години у нас. Не, че няма визионери – има, но просто този момент отстъпва на всекидневието, на някакви политически бодуарни спорове. Това липсва, може би, на съвременна България. Другото е самочувствието. Ние сме народ, който много е тъпкан, особено от комунистическия режим през последния век и това ни е довело до едно ниско самочувствие. А виждаме, че нашите средновековни българи са имали много сериозно самочувствие. Даже са обвинявани във високомерие, в българска гордост. Това е нещо, което ни е исконно, то е качество, което говори за един респект, който внася България в тогавашния свят.
Доволен ли сте от избора си на професия и защо се насочихте към историята?
Аз съм от семейство на учители. Баща ми е от Северозападна България, село Струпен, сега Лазарово, община Кнежа, окръг Враца, сега област Плевен. Майка ми е от балканджийски род, слязъл от планината в село Пейчиново, община Бяла, област Русе. Като учителско дете съм израснал между книгите. Тъй като влязох по-напред в класирането българска филология, много се колебаех, но все пак реших за историята. Продължавам да имам силен интерес към литературата и не съм скъсал с литературните си пристрастия. Но не бих направил друг избор, ако трябваше да го правя отново.
Творите и като поет, освен като историк, публицист и преподавател...
Между тези неща има много пресечни точки. Литературата е нещо по-особено. Това са си мои лични усещания, които съм се опитал да препредам, но нямам претенции. Не съм си повярвал толкова много, колкото понякога се случва. Надявам се, тъй като човек трябва да е стъпил здраво на земята, да живее между хората, а не да бъде в някакви илюзорни кули от слонова кост или нещо друго.
Явно сте имали свобода на творческата инициатива в своя професионален път...
Тази свобода се извоюва, тя не ни е дадена така. Но аз не мога да се оплача, тъй като моите учители във Великотърновския университет – става дума за хора, голяма част от които за съжаление вече не са между живите, бяха свободомислещи хора, говоря за професор Йордан Андреев, за професор Василка Тръпкова – Заимова, за други големи имена и от Сафия като доцент Борислав Примов, професор Петър Тивчев, мога да продължа още много... Имахме шанса да ни преподават хора, на които в София се гледаше с подозрение. Самият професор Александър Бурмов, който е създал нашия университет, е един представител на левицата, но той е бил много стриктен и честен човек и е поканил много добри специалисти, без да се влияе от идеологически предубеждения. Така, че Великотърновският университет беше, продължава, надявам се, и още повече ми се иска да бъде една свободна мисловна територия, където и контакта със студентите е много по-непосредствен. Свободата на научно търсене е много по-разкрепостена на фона на някои други и ние мисля, че наложихме такъв тон. Тази конференция, колкото и нескромно да е, че е посветена на мен, показва, че имаме престиж, че идват много хора, някои идват заради мен, че сме приятели от много години.
Кое е новото във висшето образование по история и каква е Вашата лична философия на преподавател и историк?
Новото е добре забравеното старо. Независимо от всички иновации, новото, за голямо съжаление не само по история, е огромната бумащина, с която се занимаваме, от която се оплакват и лекари, и учители... ако може тази бюрократична месомелачка да бъде елиминирана, би било много по-добре.
Иначе, в обучението по история вече няма тези идеологически догми, които независимо от промяната на 10 ноември (бел. на ред. – 1989 г.) продължаваха да присъстват. Вече има много по-голяма свобода. За съжаление, ние все още не можем да се преборим с този насаждан нихилизъм, който в продължение на толкова десетилетия прави историята и до днес като че ли самоцелна. А тя не е самоцелна. Ако погледнем всички наши съседи, големи и малки европейски държави, там историята е нещо, което изключително много се почита. Това всъщност го разбира и нашият народ, особено големите групи българи в чужбина, и аз искрено се надявам, че те ще се върнат някой ден, поне по-голямата част от тях. Други страни, които имат далеч по-скромна история от нашата, ценят всичко и това се вижда и у нас. Може би само голяма част от политиците не го виждат. Достатъчно е да видим какво става на 3-ти март на Шипка, или на Панорамата в Плевен, във Велико Търново на деня на Независимостта и на други големи празници, тоест, този културно-исторически или поклонически туризъм има много сериозна перспектива, и това се дължи несъмнено и на отношението към историята.
Как преценявате конкуренцията като фактор в науката и образованието?
Конкуренцията е нещо, което винаги е било двигател на развитието и на прогреса. Аз не мисля, че в момента у нас има достатъчно ясни правила за конкуренция и достатъчно свобода за конкуренция. Това се вижда и със студентските проблеми и с другите университети. Обедняването на една голяма част от народа и особено на интелигенцията се отразява дотам, че много хора не могат да си позволят да учат където искат. Другото е, непропорционалното участие на чужди университети в България, които са подкрепяни от държавни структури, включително и от медии. Истината е, че в много случаи наши деца отиват да учат в не особено престижни висши учебни заведения само за да са учили в Германия или във Франция. Аз не отричам правото на всеки да учи където иска, но много често това, което учат някъде навън би могло да бъде реализирано в България, още повече, чрез програми като Еразъм може да се учи и тук, и там, и то с много по-ясни правила, отколкото с едно робуване на някакви предразсъдъци, че трябва непременно да си завършил в чужбина.
По-скоро българското образование трябва да се отвори и да идват чужденци да учат при нас, както е ставало, и го има и в момента. Тъй като не е нормално наши деца да печелят олимпиади по математика, или по физика, или по друго, и да чувам от медиите, че трябва да отидат да учат в Кеймбридж или в Оксфорд, по-скоро онези от Кембридж трябва да дойдат да учат тук, където наши учители, възпитаници на наши университети, са успели при оскъдицата на средства за нашето образование да подготвят такива деца. И тук пак става дума не само за патриотизъм и някакви идеалистични подбуди, но за съвсем прагматични решения и реални процеси, които една държава би трябвало да подкрепя. И мислене, разбира се. Една от големите революции, които все още не са се извършили, е именно в мисленето ни – ние продължаваме да мислим инерционно, на базата на едни или други предубеждения, предразсъдъци, незнание.
Защо познаването на историята е важно за младите хора и за всяка личност?
То е важно за всички хора, още повече, че хората развиват пиетет към историята след 30 годишна възраст - практиката го показва. Примерно Бисмарк, когато го попитали за победата на Прусия над Франция, на кого трябва да се благодари –на генералите или на полицията, той казва – на учителите по история и по литература, тъй като те са създали духа на немската нация. Въпросът не е да бъдем войнствени и да търсим някакви реванши, но от друга страна себепознанието е много важно за нашата идентичност. Другото означава да се откажем от собствената си личностна идентичност. Много често по-либерално ориентирани, според мен псевдолиберално, казват, че историческите знания нямат особено значение, че са някакви анахронизми. Напротив, не са анахронизми историческите знания, те показват един опит, от който би трябвало да се учим. Най-често изобщо не се учим. Този опит може да бъде впрегнат в името на добри идеи, на добри каузи. Това е според мен, което вдъхновява толкова много хора да ги вълнува историята в една или друга форма.
Творите непрекъснато, всеки ден. Как се постига толкова много до 60 години?
Не мисля, че чак толкова много съм направил. Повече съм на вълна популяризация на историята. Оттам може би се създава такова впечатление. Но тя за мен е не по-малко важна отколкото самата научна дисциплина. С много труд, и с много липса на време се опитвам да се справя.
Успявате да съчетавате всичко. Има ли главна поддържаща роля в семейството?
Моето семейство винаги ме е поддържало, и жена ми Румяна, и децата ми Христо и Мария, и родителите ми - двамата учители, да са живи и здрави! Винаги са били солидарни с мен, те са и първите ми читатели. Всичко, което пиша, съпругата ми го чете, понякога и дъщеря ми го чете, понякога и сина ми. Не мога да се оплача от липса на разбиране, тъй като да се живее с мен не е много лесно. Аз съм непрекъснато в движение, в някаква полуистерична форма понякога, когато има много задачи. Но мисля, че Господ хора събира...
Какво ще пожелаете на всички, които днес тръгват по Вашия път?
Първо поздравявам всички, които празнуват Димитровден, а те са много, и въобще цялата ни нация, градове като Сливен, професии като строителите...
Всички, които тръгват, да не губят кураж, да не губят целта, да бъдат по-упорити! Аз самият съм по-скоро скептик, но винаги съм бил и оптимист, колкото и невъзможно да е това съчетание. За мен чашата е по-скоро наполовина пълна, ако използваме тази христоматийна максима, но без труд и отдаване на кауза, няма как да се напълни. Аз не го смятам за работа, смятам го за част от мене. Да не прозвучи самохвално, но работата за мен не е тегоба, а нещо, което ми доставя удоволствие. Другото нещо, което ми доставя удоволствие е да слушам музика... главно слушам музика, и покрай това правя и нещо друго.
Интервю на Камелия Джанабетска
