Из дебрите на тайната професия на кукловода се впуснахме с актьори от Държавен куклен театър (ДКТ) - Пловдив. Срещаме се с Емилия Копчева. Тя работи дълги години в пловдивския куклен театър и казва, че все повече се влюбва в това изкуство. С нея си поговорихме за обичта към работата, за воденето на куклите, за дърпането на конците, за връзката между реалния живот и кукления театър. И още, и още...
Здравейте, г-жо Копчева!
Кажете ни, трудно или лесно е да бъдеш кукловод и защо?
Приятно ми е да се запознаем, уважаеми читателю. Казвам се Емилия Копчева и съм актриса в Държавен Куклен Театър - Пловдив. Преди много години, още в миналия век, в мен проблесна светлинката на любопитството. След това се омаях от визията и същността на кукления театър. У мен бе посято семенцето на театралното вълшебство. И тръгнах по пътя към това изкувство. Той бе изпълнен с предизвикателства, всеотдайност и неспирна любознателност. Не успях да порасна. Малкото дете в мен живее и много, много иска да играе и щурее и аз изпълних желанието и мечтата му. Къде? На най-точното място. Това е Царството на приказките и по точно - сцената на вълшебствата и магиите в кукления театър.
Каква е тайната - как успявате да раздвижите в координация две ръце и 10 пръста едновременно - къде се крие тайната?
Първо, на лист хартия се запознавам с приказката и героите. След това, най-големият и важен магьосник в театъра - режисьорът - ни въвежда в историята и разпределя ролите. И внимание!!! Моментът със срещата ми с куклата. Той е невероятен. Тя стои неподвижна пред мен, не я познавам, гледа ме опулено и мълчи. Леко се притеснявам. Дори мъничко се страхувам, но бавно и уверено пристъпвам към нея. Минавам внимателно зад куклата, за да не я притесня или уплаша и леко я погалвам. След това хващам едната ръчичка, после другата и леко ги раздвижвам. Вече ми каза: "Здравей!". Идва ред на крачетата. Ляво, дясно, ляво, дясно... Трудно ѝ е да проходи. И аз, и тя леко се паникьосваме, но аз ѝ давам кураж, че ще се справим. После раздвижвам главата, след това очичките - поглед нагоре и надолу. Следват носле, уста, вежди. Ето тя мига и ми смига. И не спираме! Всеки ден се упражняваме. Падаме, ставаме, залитаме, блъскаме се, бягаме бързо, ходим бавно на пръсти така, че никой да не ни чуе. Ако тя плаче, и аз плача. Тя се смее и аз се смея и ето ни тя и аз заедно, едно цяло. И се започва приключението. Бием се с дракони, изкачваме планини, губим приятели и сме сами. Пеем и танцуваме, плачем и се страхуваме. Но винаги знаем, че сме заедно. Не сме сами и доброто винаги ще победи!
Защо го правите, защо решихте да учите и работите точно това?
Сега ще споделя моята тайна, затова как го правя. Първо, не ме е страх! Второ и трето, много обичам приказките и куклите. И четвърто и пето, страшно силно вярвам в кукленото изкуство и в това, което правя. Май съм щастливка, а? Работила съм с основните системи кукли, а това са марионетки, ръкавични, естрадни и импровизирани. Всички те са специфични и интересни за работа. В началото е трудно, но след това, стават безкрайно любими.
Къде и каква беше първата ви изява - какво беше усещането?
За първи път започнах работа с марионетки в Детски куклен театър (ДКТ) - Русе, като стажант-актриса. Там изиграх първата си професионална роля на малката кибритопродовачка, под режисурата на професор Дора Рускова - следващият незабравим за мен учител, в чийто клас завърших и специалността "Актьорско майсторство за куклен театър". Благодаря Ви, професоре! Тогава се отприщи вълната от спектакли в Куклените театри в Русе, София, Ямбол. И спрях в Пловдив. Тук срещнах моя принц Димитър Николов. С него сме заедно в приказките. Прекрасен актьор и баща на нашите две деца - принц Матей и принцеса Маргарита.
Кой е любимият Ви герой и кой харесвате най-малко и защо и коя е най-трудната и съответно - най-лесната Ви кукла (образ) досега?
Обичам всичте си роли. Нямам много или малко любими. Във всяка от тях съм оставила частица от себе си. В малката кибритопродавачка, малката баба Яга, чудовището от гардероба, Палечка, Бил и мама крокодил, змии, гущери, мечета, кученца, маймунки, още принцеси и принцове и още, и още... Любими, забавни, смешни и щури. В името на най-прекрасната публика на земята, малки и пораснали деца. За тяхната усмивка, внимание и реакция винаги ще играя! Не искам и не мога да си представя живота без куклен театър. Натъжава ме, когато го използват, за да опишат толкова грозни страни от житейския път на големите лъжци, но и това ще отмине. Искам много да благодаря на моята майка, без която нямаше да мога да изкажа нито ред от тези мисли, и без, която те нямаше да са реалност. Благодаря, мамо, и да знаеш, че не бързам да порасна, има време!
Кои конци в живота се дърпат най-трудно и защо?
Смятам, че в реалния живот най-лесно се дърпат конците на неукия и непросветен човек. А също така и на възпитания без ценности и вяра. И ако тези фактори се съчетаят, наистина е страшно и дърпането на конци е начин на живот. На теб ти дърпат конците, ти се опитваш да дърпаш нечий. Т.е. това е един омагьосан кръг в, който се изгубваш, и си вечно нещастен и недоволен. Но актьорът дърпа конци и води кукла от дърво, пластмаса и друга нежива материя. Но дърпането на конци на живите и разумни човеци според мен е страшно, то води към война.
Коя ситуация, случка, действие или друго от живота в България в момента бихте оприличили на куклен театър и защо?
Животът днес не е лесен! Винаги е имало и ще има трудности и предизвикателства. За да се справим по-добре, за да намираме верния път, го има изкуството театър. Не за да оприличаваме живота си с него, а да намираме себе си в него, да се учим и обогатяваме, да съпреживяваме, да пътешестваме и неспирно любопитстваме и още емоции и чувства, от които ние, хората, имаме нужда. И особено, когато ги показваме на подрастващите, когато ги възпитаваме у тях, тогава никой няма да им дърпа конците. Днешна ситуация в България е също много трудна, нелека. Не бих я оприличила с куклен театър, а по-скоро театърът, сцената, куклите, вечните и изконни истини в приказките, ми помагат да изляза от трудна ситуация и да продължа напред.
Пренасяте ли понякога театъра в реалния живот - може да посочите и пример?
Например, при децата една такава ситуация е, когато не искаха да ходят на зъболекар. От страх, естествено. Тогава им изиграх едно човече на име Чук, което живее в техните зъбки и не просто си живее, но прави големи пакости там. Строи си къщи и ги пълни с бонбони и шоколад, но тогава зъбчето боли и моли за помощ. В този момент идва най-добрият чичко на света - зъболекарят, който помага и учи как да прогониш завинаги Чук. Има и още такива ситуации, та чак и до днес, когато те са младежи. Но актьорските етюди продължават, защото и малки, и големи обичат "забавно" и "приказно" да се поучават. Така е и леко, и приятно, и истинско. И най-вече - много забавно. Е, аз го мога, но имам още какво да уча.
Интервю на Атанаска Маркова
