Яна Стоянова съчетава куп противоположности в едно. И като истинска жена, прави го по брилянтен начин. Грижовна майка, авантюрист по душа, сериозна на работното си място и много над нещата в останалото време. Яна Стоянова се въплъщава в много роли, но тази, за която днес ще ви разкажем, е свързана с хобито й да пише. Има си и литературен блог - yanasto1.wordpress.com, който е едно от пристанищата, на които винаги можеш да намериш нещо свежо, интригуващо и изключително забавно. Върви идеално с чаша вино вечерта или с ароматно кафе на закуска.
Кога започна да пишеш?
Във втори клас, и то на руски. Дадоха ни за домашно да опишем как сме прекарали лятната ваканция. После съчинението ми стоя половин година на стената като най-мърляво написано. На родителската среща учителката с голям патос обяснила на баща ми, че единствена в класа аз пиша без грешки, но по-мръсна и парцалива тетрадка не била виждала. За наказание вкъщи трябваше да я препиша цялата. Не помогна особено, до ден днешен пиша като с левия си крак през чорап и много бързо.Понякога и аз не си разбирам.
Филолог и преводач по професия.... Писането сякаш следва съвсем естествено. Къде обаче ще оставиш сърцето и душата си? Като каква искаш да те запомнят?
Харесвам си професията, дала ми е много. Сърцето и душата ми са твърде широки и разнопосочни понятия, много побират. Но ще останат вградени в книгите, в литературата. Това е територия, в която потъвам напълно. Хубавата книга, добре подбраното слово, са най-могъщото оръжие на цивилизацията. Един стих, една приказка, един роман или разказ са в състояние да обърнат хода на цяла епоха. Примери в историята има колкото искаш. Да ме запомнят? Хм, нека ме помнят децата и внуците ми един ден. Колкото до другите – бих искала да помнят това, което съм написала, стига да им е на сърце, а за мен ако щат да се сещат – аз съм прашинка в безкрая. Кръговратът на живота ще си върви и без моята личност.
Кое е онова, което мотивира съзнанието да излива мислите и чувствата ти под формата на текст?
Честно или префърцунено искаш да ти отговоря? Не знам, наистина. То просто си става от само себе си. Когато усетя, че ми се пише, сядам на компютъра и текстът сам си излиза. Сякаш подсъзнанието само е оформило мисълта и я изтлъсква през пръстите под формата на букви. Случвало се е да почна от едно изречение, което после е прекроило целия текст в съвсем, ама съвсем друга посока. Вероятно затова разказите ми са къси – като изречени на един дъх мисли, като почувствани и преживени моменти, мигове и настроения.
Имаш ли цел и послание? За кого пишеш? Коя е твоята публика?
Не съм се замисляла чак толкова. Целта ми е да дам малко настроение и светъл лъч в ежедневието ни. Пиша за себе си – имам нужда да го правя. Радвам се, че и на други хора допадат писаниците ми. Фактът, че съм ги зарадвала, че съм ги накарала да се усмихнат и съм докоснала някоя тънка струна в душите им – за мен е достатъчно удовлетворение. Преди година една дама ми писа, че блогът ми помогнал да се измъкне от тежка депресия. Какво по-голямо признание? А публиката? Има всякакви възрасти и, това, което ме изненада – доста мъже. Блогът тръгна като женски, идеята беше да стане „кокошарник“ за свои хора, но нещата излязоха от контрол и доста петли се присъединиха към читателите ми. За моя радост, де..
Кратките ти текстове са изключително остроумни и много забавни. На какво дължиш чувството си за хумор? А може би, на кого?
Аз съм си плесната в устата по рождение. Чувството за хумор донякъде дължа на майка си, тя беше много артистична натура. Страстта към писането - на дядо, той беше писател. Това откъм гени и биология. А другото е образование, среда за развитие и лична шашкъния – нея я имам в изобилие.
Решила си да напуснеш комфортното пространство на блога си. Какви са бъдещите ти планове?
Мисля, че е дошъл моментът разказите да излязат под формата на истински, хартиени книги. Книгата ще носи заглавието „Качамак за душата“.Вторият ми ръкопис също е готов. Имам идеи и за новела, надявам се нещата лека полека да влязат в желаната от мен пътека.
Как ще се справиш на българския книжен пазар? Сигурно знаеш, че в това поле се водят безмилостни борби. Разполагаш ли с екип?
О, такива борби има, имало е и ще има винаги! Нарича се конкуренция. Но, ако те е страх от мечки, не ходиш в гората, нали? Аз съм съвсем наясно колко ще е трудно, но не е невъзможно. Нямам за цел да вляза в христоматиите на учениците, имам си своя кръг читатели, важното е този кръг да се разширява. Екип е силна дума, да, има хора, които ми помагат, дай боже, един ден да станем истински екип. Това си е направо мечта! Книгоиздаването е екипна и много сериозна работа, струва си да опитам.
Как ти се струват младите днес? Обичат ли четенето?
Расте красиво, интелигентно и бързомислещо поколение. Бъдещето е тяхно. Да, младите четат, не точно по начина, по който моето и предишните поколения четяха, но все пак четат. Не може, а и не бива да искаме от тях да са същите като нас. Първо – това поколение са наши деца. Родени, възпитани и образовани от нас. Ако нещо в тях не ни харесва, извинете – грешката е наша, не тяхна. Ние им дадохме Интернет, ние ги хвърлихме с главата надолу в този океан от информациая. Затова сега нашата основна цел трябва да бъде да ги научим на плуват в този океан. Научат ли се – сами ще могат да отсяват плявата. Другото са превземки и жалба по младост. Цивилизацията е оцеляла, защото се е развивала и е вървяла напред. Ако не беше така, още щяхме да си висим по дърветата.
Как оценяваш съвременната българска литература? Кой български автор те е впечатлил истински напоследък?
Има много интересни съвременни автори, но моят вкус е малко по-различен от масовия и от това, което се налага в обществото. Аз по начало имам по-нестандартен поглед върху литературата. Не казвам по-добър или по-лош – малко по-различен. Харесвам много книгите на Ина Крейн /псевдоним на Илияна Каракочева/. Допада ми стилът й – нежен, чувствен, с изящен изказ и абсолютно различен от моя.
Имаш ли кумири? От кого се учиш?
Никога не съм имала– за мен това е доста страшна дума, намирисва на тирания и тоталитаризъм /във всичките му измерения/. Но имам автори, които винаги и по всяко време са балсам за душата ми. Чудомир с неповторимия си лаконичен стил, способен с шепа думи да опише цял един живот, подмамвайки читателя да си представи не само написаното , но и неизказаното, скритото между редовете. Бранислав Нушич с тънката ирония, премереният цинизъм на Реймънд Чандлър, неповторимите истории на Ю Несбьо и абсолютният ми фаворит – Астрид Линдгрен. Тя казва за книгите си, че ги редактира, докато текстът започне да звъни. И наистина е така – нейните текстове звънят и до ден днешен. И не – нямам предвид „Пипи дългото чорапче“. Първият й отпечатен роман – „Дневникът на Брит-Мари“ е абсолютен шедьовър и до ден днешен. „Емил от Льонеберя“ и „Роня, дъщерята на разбойника“ може да се четат от хора на всяка възраст.
