„Приказките на господин Кабода“ е най-новата книга на Елена Алексиева, която ще има премиера на 29 ноември, сряда, от 18 ч в галерия „Средец“ на Министерството на културата. Писателката е автор на две стихосбирки, книги с разкази, романи, както и на няколко пиеси, но за пръв път представя пред публика свои текстове в този особено труден жанр. „Тези приказки са родени там, където големият и малкият човек се срещат като равни. Ето защо те не са само за малкия читател, нито само за големия. Те са за всеки, тръгнал по пътя към другия човек – път, който никога не е лесен, но винаги си струва”, пише в една от анотациите за книгата. Художник на елегантното издание на „Факел експрес” е Кирил Златков, редактор – поетът Георги Борисов.
В.Б.: В писането на приказки (независимо към каква аудитория са отправени) винаги има риск от една особена преднамереност, чийто фалш може да бъде уловен от читателя по-лесно, отколкото в други литературни жанрове. Ако сте съгласна, защо това е така?
Е.А.: Да, има го този риск, може би защото в приказката винаги се влага очакването чрез привидната си простота тя да ни каже много по-големи и важни неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Приказката не просто разказва, тя учи, поучава. И тази функция ѝ е толкова жанрово присъща, че без нея жанрът престава да съществува и се превръща в някакъв друг. За да поучиш, да покажеш, да убедиш читателя, че имаш какво да му дадеш и то да му е интересно, според мен трябва да си абсолютно честен. И да вървите двамата с него заедно по този път, а не авторът да изхожда от своята авторитетна позиция, която е смешна и нереална. Аз нямам представа една приказка накъде ще ме отведе – нито като я чета, нито като я пиша. За мен тя е загадка и ако искам да стигна до края ѝ, най-добре да слушам нея, а не себе си.
Друг източник на тая преднамереност виждам в това, че приказката повсеместно се смята предназначена изключително за деца – което изобщо не е така, особено пък ако си припомним откъде е тръгнала. А в писането за деца има, незнайно защо, такава една представа, че детето е някакъв недоразвит, незрял, непособен на разбиране над определено (ниско) ниво човек и следователно, длъжни сме да снизхождаме към него, предимно да го забавляваме и най-общо казано, да го третираме като обичлив идиот. В това няма нищо вярно. Малкият човек е точно толкова умен, способен, схватлив, аналитичен и дълбокомислен, колкото и големият. А всъщност дори и много повече. Затова няма нужда от никаква снизходителност, нито от наподобяване на псевдобебешко говорене, за да те разбере. Говори си с него като с равен и бъди честен, това е напълно достатъчно.
В.Б.: Вашият малък герой и тайнственият господин Кабода ни отвеждат в тишината на пещера, където най-голямото приключение сякаш са думите, които си казват в полумрака. Защо според вас става все по-трудно за съвременния човек да открива, отглежда и опазва своята интимност?
Е.А.: Защото му е внушено, че тя е вредна и опасна, че води до самота, а самотата е болест. Тя, самотата, е признак на социален и личен провал, на несправяне с правилата на живеенето като „социално животно“. Социалното постоянно бива противопоставяно на личното, като че ли двете могат да съществуват едно без друго. Забележете, че ние отдавна вече не живеем в свят на общуване, а на комуникация. Значителна част от хората това и правят – комуникират. В такива обстоятелства интимността изглежда все повече противоестествена, направо непонятна. И се оказва, че не просто трябва да я опазваш, а да се бориш за нея. Днешният човек е все повече откъснат от себе си, а това значи – и от другите. Все повече е зависим от това неговите нужди, желания, убеждения, мисли и цели да се вменяват отвън. Личността полека-лека изчезва. Той е емоционално елементарен, а оттам и интелектуално несамостоятелен. Защо това е така? Не знам. Може би защото физическото живеене стана прекалено лесно. И защото хората станаха твърде много. Защо да търсиш другия човек, когато постоянно се спъваш в него?
В.Б.: Книгата ви излиза от класическата представа за приказка и би могла да се чете като една учудена, меланхолична поема в проза. Имахте ли колебания дали да поднесете тези истории като приказки, или като нещо друго?
Е.А.: Аз не съм ги обмисляла предварително тези истории, за да стигна до колебания. Просто един прекрасен ден господин Кабода се появи отнякъде, не знам и аз откъде, и написах първата приказка. Като я почнах, вече знаех, че е приказка. Като я свърших, разбрах, че има и други.
Много благодаря за „учудената, меланхолична поема“, приемам го като комплимент, пък и е съвсем точно казано, при това от поет. Аз самата съм слаб поет, вероятно затова и навремето избягах от поезията. Удивлява ме обаче, че тя не е избягала съвсем от мен. Постоянно си намира разни начини да избива в най-неочаквани форми. За мен това е едно особено приятно надлъгване, в което се надявам тя да продължи да печели.
В.Б.: Доколкото знам, имате афинитет към японската култура. Името Кабода също звучи някак японско. Откъде е това ваше влечение към Страната на изгряващото слънце?
Е.А.: Да, японско звучи, а защо – нямам представа. Човекът си дойде с името, шапката, брадата, пещерата и всичко останало. Впрочем това е голям кеф – да не ти се налага нищо да измисляш, понеже героят сам си го носи. Той е един съвсем цялостен, сложен, независим човек и на теб не ти остава нищо друго, освен да вървиш подире му. Не се изисква никакво усилие, цялата работа е чисто удоволствие.
И за влечението към Изгряващото слънце също не знам откъде тръгна. Помня, че по едно време почнах страстно да чета Мишима, а не помня защо. И понеже интересът към едно винаги води и до друго, продължих не само с всичко от и за него, което успях да открия на английски, а и с Кавабата, Танидзаки, Шусако Ендо, Кобо Абе, Осаму Дадзай, Нацуме Сосеки, Кендзабуро Ое, Ясуши Инуе и т.н. – все автори на една много голяма, важна и почти непозната за нас литература, която ме доведе до пълно изумление. Известно време не можех да чета никакви други, освен японски писатели. Позаинтересувах се малко от бушидо, обърнах специално внимание и на любимия на Мишима самурайски кодекс за поведение „Хагакуре“ на Ямамото Цунетомо. Не съм сигурна колко съм разбрала правилно от него и каква част съм прегърнала вследствие на собствената си интерпретация, но страшно ме привлича и е много моя идеята за живот, ръководен от смъртта, от разбирането, че в следващия миг може да си мъртъв, затова във всеки един момент ти самият и всичко в живота ти трябва да е в пълен ред и нищо да не бъде пренебрегнато. Дългът, отговорността и усещането за непосредствеността на смъртта са онези три принципа, които за мен, колкото и парадоксално да звучи, прокарват единствения възможен път към абсолютната лична свобода, достойнството и независимостта на ума.
Между другото, тъй като в книгата има и една приказка, която разказва тъкмо за Страната на Изгряващото слънце и самурайските превъплъщения на господин Кабода, там има преки препратки към „Хагакуре“. Например, когато Кабода обяснява на детето, че самураят трябва старателно да се измива и да си чисти зъбите преди битка, за да може, ако му отсекат главата и я представят в дар на противниковия пълководец, той да не се срамува, че между зъбите му има зрънца ориз и водорасли, а дори в смъртта да изглежда изряден. Ами това си е чиста препоръка от кодекса, която на нас ни звучи забавно, но всъщност е напълно сериозна и в нея действително няма нищо смешно.
В.Б.: Доколко приказките и поезията си приличат?
Е.А.: Аз бих попитала по-скоро доколко се различават? Както и да бъде зададен, за мен този въпрос е риторичен и предпочитам да си остане такъв, защото отговорът му е очевиден, харесва ми и ме изпълва с радост.