Дъглас Кенеди е американски писател. Автор е на 17 романа, преведени на 16 езика и в милиони екземпляра в 22 страни по света. През 2006 г. е удостоен с най-високото литературно отличие на Франция – Кавалер на ордена за литература и изкуство. Уважаван както от широката публика, така и от критиката, и се нарежда сред най-изобретателните автори на психологически трилъри в света. Ключова тема на романите му са абсурдите на лъскавия, псевдоцивилизован свят, неведомите подземия на човешката същност, парадоксалната близост между ежедневното и опасното, между патологията и нормалността. Сред най-впечатляващите му творби се нареждат още: „Моментът“, „Живот назаем“, „Пет дни“ и „Мъртво сърце“. Дъглас Кенеди бе специален гост на първия кино-литературен фестивал CineLibri на 9 и 10 ноември!
В интервю за Actualno.com Дъглас Кенеди разказа историята си на израстването си като творец, сподели, че неговият кумир е Греъм Грийн, по чийто пример всеки ден пише по две страници и как човек изгражда щастието си...
Защо преминахте от театъра към писането?
Не бях много добър драматург! Открих, че съм много по-добър писател на книги. През 1986 г. поставих пиеса в Дъблин в националния театър и това беше бедствие. И няма нищо по-унизително от пиеса, която не се приема добре. Но смятам, че това, което е интересно за провала е, че той може да бъде интересен учител. Работех и като колумнист в национален всекидневник и редакторът влезе и ме уволни! И си мислех, че това е като в бокса – удари от всички страни, за това се оттеглих в провинцията и написах първата си книга, а след това се преместих в Лондон. Така че целият този лош период беше много полезен и не съм писал пиеси от 30 години!
Самокритиката едно от важните качества на писателя ли е?
Много важен въпрос е това. Смятам, че е жизненоважна. В момента, в който се влюбиш в аромата на собствения си парфюм вече си в голяма беда! Хората често ме питат какво означава да си успешен писател и аз им отговарям, че живея като богат студент. Извън дома ми в Мейн, никой писател не е по-голям от 80 кв. м. Имам една кола в Мейн, защото там ми трябва, пътувам с градския транспорт, като всеки друг, но мога да си купя най-добрите места за концертите на Берлинската филхармония – това е, което ме радва. Никога не трябва да се усещаш, като дошъл на този свят като писател. В момента, в който си помислиш това – губиш остротата на мисълта си.
А как се става писател?
Като работиш много здраво. Започнах да пиша на 24 години и до „Живот назаем“ минаха 17 години. Много дълго време чиракувах. Когато младите хора ме питат: „Как да стана писател?“ винаги задавам три въпроса: 1. Обичаш ли да си сам? Защото, когато пишеш си физически, но и екзистенциално сам. 2. Колко добре се справяш с разочарованието и отхвърлянето? Защото ще има много такива моменти, особено в началото. 3. Имате ли 20 години на разположение? Това е най-страшният въпрос.
Коя от вашите книги ви е любима?
Написал съм 17 книги и имам 2 деца, което е по-добре от това да имаш 17 деца 2 книги… Нямам любимо дете и нямам любима книга. Най-лошото нещо, което смятам, че може да се случи на един писател е да му доскучае, а на мен никога не ми доскучава.
Ограбват ли ни технологиите?
Ако през 1870 г. са имали компютър Габриел Гарсия Маркес щеше да напише още три книги.
Какво ни дава четенето?
Същността на четенето е това да откриеш, че не си сам на света. Проблемите, с които се справяш, сложността на живота, съмненията, които имаш, самотата, която изпитваш, е съществувала и преди теб.
По-самотен ли е днешният човек?
Мисля, че всяко поколение смята, че животът никога не е бил толкова стресиращ. Фундаментално има някаква носталгия по миналото. Убеден съм, че тук има носталгия по комунизма. Консерваторите в Америка постоянно говорят за малките градове, за семейството, тогава когато нещата бяха по-прости. Кога са били по-прости нещата? През 40-те ли? Когато имаше нацизъм, атомна бомба…Това, което е интересно за начина, по който живеем сега е, че начинът, по който възприемаме всичко напълно се промени – светът стана много по-малък, защото с телефона в джоба можеш да пратиш съобщение до Ню Йорк и да получиш отговор в рамките на секундата. Смятам, че това, което е интересно и е проблем, който трябва да се дискутира е как екранът ни отразява. Ако отидеш на ресторант вече и видиш двойки на масата – ядат, но не говорят. – гледат си телефоните.
Какво послание бихте искали да отправите към читателите ви?
Животът е наистина объркан и до голяма степен ти си този, който го прави объркан! Моята гледна точка за живота, до голяма степен е екзистенциална. Много силно усещам, че всички ние като индивиди сме отговорни за това как се движи живота ни. Срещал съм хора, които са богати, но нещастни и не намират начин да поддържат любопитството си. Смятам, че начинът, по който се справяш с трудностите в живота е от голямо значение. Винаги са ми били много интересни хората, които обвиняват другите за начина, по който се е развил животът им. Ти никога не си отворен за нечие щастие. Може би, когато си родител и децата са малки, може би, но след определена възраст…. Единственото щастие или липсата му, за което си отговорен, е собственото ти. И нещо друго, което съм забелязал през годините, моите родители имаха много нещастен брак, бяха интелигентни на друго ниво , избраха нещастието и това засегна всички ни. Благодарен съм им на определено ниво, но това засегна и навлезе в живота ми и това ме накара да мисля за света извън тях. И ме накара просто да наблюдавам какво правят те и какво си причиняват на тях самите и на децата си. Не ги обвинявам, но си мисля: „Каква загуба!“. Нещастието също е избор и съм абсолютно убеден в това.
Какво мислите за бежанската криза в Европа?
Това е много сложен момент. Понякога си мисля, че хората забравят историята. Хората в Европа и навсякъде другаде забравят 30-те на миналия век. Да погледнем какво се е случило в Унгария, когато видиш очите на Марин Льо Пен във Франция, като видиш потока от хора, които искат да стигнат до Англия, началото на гражданската война в Турция между турците и кюрдите и имаш групата луди от „Ислямска държава“, които са гангстери… много сложен момент е това. Нямам решение или съвет, освен – най-големият проблем като живея в Лондон и Париж с много емигранти, стига се въпроса могат ли хората да се асимилират или не, могат ли да се адаптират към различен набор ценности. Повечето хора могат, но ние живеем във времена на нарастваш екстремизъм и бруталността на режими като този на Асад в Сирия също захранват бежанската криза. Нямам отговор, но ме притеснява много. Вярвам много силно в Европейския проект, ЕС не е перфектен.
Вярвате ли в човечността?
Абсолютно! Това е жизненоважно. Посветил съм се на хуманността, което има общо с емпатията, а тя е жизненоважно качество. Емпатия и яснота! Дори когато мисля за героите си, винаги мисля какво качество най-много ги притеснява, каква е патологията им, защото всички имаме патология.
Вижте какво сподели още писателят за любовта, съществува ли перфректна връзка и има ли идеални жени?
Интервю: Евгения Гигова
